— Много голям — той разгъна една част от нея на коляното си. — Ето участъка, който ни интересува. Това в средата е Баскервил хол.
— С гората наоколо?
— Именно. Представям си алеята с тисовете, въпреки че не е отбелязана тук с това име. Както се досещаш, тя сигурно върви по тази линия от лявата страна на мочурището. А тази малка група постройки тук е селцето Гримпен, седалището на нашия приятел доктор Мортимър. Както виждаш, наоколо в радиус от пет мили има само няколко пръснати тук-там жилища. Тук пък има отбелязана къща, която ще да е резиденцията на естественика Степълтън, ако правилно съм запомнил името му. А това са две ферми сред тресавището — Хай тор и Фаулмайър. На двайсет километра от тях е големият Принстаунски затвор. А навред край тези разпръснати обиталища се простира пустото, лишено от живот тресавище. Това значи е сцената, където се е разиграла трагедията и където с наша помощ може да се разиграе още веднъж.
— Сигурно е дива местност.
— Да, обстановката е подходяща. Ако Сатаната държи да има пръст в работите на хората…
— Значи и ти самият си склонен да обясниш станалото със свръхестествени сили?
— А нима представителите на дявола не могат да бъдат от плът и кръв? На първо време два въпроса очакват от нас разрешение. Единият е дали изобщо е извършено някакво престъпление, а вторият — какво е престъплението и как е било извършено? Разбира се, ако догадките на доктор Мортимър са верни и имаме работа със свръхестествени сили, край на нашите проучвания. Ала сме длъжни да изчерпим всички други хипотези, преди да се върнем на тази. Струва ми се, че вече трябва да затворим прозореца, ако нямаш нищо против. Интересно: открих, че концентрацията на тютюнев дим спомага за концентрацията на мислите. Още не съм стигнал дотам, че да се завирам в сандък, за да мога да мисля, но това би бил логическият извод от моето съждение. Е, успя ли да поразчепкаш нашата задача?
— Да, мислих за нея целия ден.
— И какво измисли?
— Доста заплетена работа.
— Случаят, разбира се, е своеобразен. Има някои характерни положения. Промяната на следите например. Как ще обясниш това?
— Мортимър каза, че сър Чарлс е ходил на пръсти в тази част на алеята.
— Той само повтори онова, което някой глупак е казал при следствието. Та кой ще ходи на пръсти по алеята?
— Тогава?
— Той е тичал, Уотсън; тичал е с всичка сила; тичал е, за да спаси живота си; тичал е, докато сърцето му се е пръснало и е паднал мъртъв по очи.
— Но от какво е бягал?
— Това именно е загадката. Има признаци, по които може да се съди, че се е побъркал от страх още преди да хукне да тича.
— Как можеш да бъдеш сигурен в това?
— Приемам, че причината за страха му е било нещо, което е било отвъд оградата, в тресавището. А ако е така, което изглежда най-вероятно, значи е изгубил ума и дума от страх, защото само обезумял човек може да тича не към дома си, а в обратната посока. Ако са верни показанията на циганина, сър Чарлс е викал за помощ, обаче е бягал в посока, където най-малко би могъл да я намери. И тук отново изниква въпросът: кого е чакал тази нощ и защо го е чакал на алеята, а не в къщата си.
— Смяташ, че е чакал някого?
— Сър Чарлс е бил стар човек с разклатено здраве. Разбирам да се разхожда вечерно време, но земята тогава е била влажна, а нощта — студена. Допустимо ли е да стои на едно място пет-десет минути, както заключава доктор Мортимър, съдейки по пепелта от пурата? Във всеки случай докторът е по-наблюдателен, отколкото предполагах.
— Но сър Чарлс е излизал всяка вечер.
— Обаче не вярвам да е чакал всяка вечер при вратата към тресавището. Напротив, имаме сведения, че е избягвал тресавището. А тази вечер е чакал именно там. И то в нощта преди деня, когато е трябвало да замине за Лондон. Работата се оформя, Уотсън. Става по-ясна. Бъди така добър да ми подадеш цигулката, а всички размисли около този случай ще отложим, докато не се срещнем утре с доктор Мортимър и сър Хенри Баскервил.
Четвърта глава
Сър Хенри Баскервил
Със закуската приключихме рано и Холмс, облечен в халата си, очакваше обещаната среща. Гостите ни бяха точни, защото доктор Мортимър се появи непосредствено след като часовникът удари десет. Младият баронет, който пристигна с него, беше невисок, жив черноок мъж, около трийсетгодишен, много добре сложен, с гъсти черни вежди и енергично решително лице. Носеше ръждивокафяв спортен костюм и имаше загорялата кожа на човек, който прекарва по-голямата част от времето си на открито, но въпреки това в спокойните му очи и самоувереното му държане имаше нещо, което издаваше у него джентълмена.