Кабриолетът свърна в един страничен път и залъкатушихме нагоре по дълбокия коловоз, дълбан от колелата векове наред. Високите рътлини отстрани бяха гъсто обрасли със сочен волски език и мъх, от който се стичаше вода. Бронзовата папрат и прошарените трънки блестяха на светлината на захождащото слънце. Изкачвайки се все по-нагоре, минахме по тесен гранитен мост и тръгнахме край шумен поток, който се носеше бързо надолу, като се пенеше и бучеше между едри сиви валчести камъни. И пътят, и потокът се виеха през долина, гъсто обрасла с дъбови храсти и елак. На всеки завой Баскервил възкликваше възторжено, като се оглеждаше жадно и задаваше безброй въпроси. Всичко му изглеждаше хубаво, но на мен ми се струваше, че сянката на меланхолията е надвиснала над тази местност, която носеше отпечатъка на тъжната есен. Жълти листа застилаха пътеките и като минавахме, се сипеха върху нас, трептейки във въздуха. Тракането на колелата заглъхна, когато подкарахме по слой гниеща растителност — печален дар, както ми се стори, разстлан от природата пред колата на завръщащия се наследник на Баскервилите.
— Охо! — извика доктор Мортимър. — Какво е това?
Пред нас се издигаше стръмно възвишение, обрасло с изтравничета — явен признак за близостта на тресавището. На върха му, подобно статуя на пиедестал, ясно се очертаваше строг и мрачен въоръжен конник с готова за стрелба карабина. Той наблюдаваше пътя, по който се движехме.
— Какво значи това, Пъркинс? — попита доктор Мортимър.
Нашият колар се полуобърна на капрата.
— Един затворник е избягал от Принстаун, сър. Вече трети ден стражата варди всички пътища и всички гари, но няма и помен от него. На околните фермери тази работа никак не им харесва.
— Разбрах, че тези, които дадат някакви сведения за него, ще получат пет лири.
— Да, сър, но вероятността да получи човек пет лири е малка, а вероятността да ти прережат гърлото — голяма. Това не е обикновен затворник. Този не се спира пред нищо.
— Кой е той?
— Селдън, нотингхилският убиец.
Добре помнех делото, защото Холмс бе проявил към него интерес поради необикновената жестокост на престъплението и безпричинното зверство, характерно за всички действия на убиеца. Отменянето на смъртната му присъда се дължеше само на съмненията във вменяемостта му — толкова свирепи бяха постъпките му.
Кабриолетът изкачи едно възвишение и пред нас изникна огромното просторно тресавище, изпъстрено със стръмни каменни грамади и назъбени скалисти върхове. Студен вятър подухваше от там и ние потръпнахме. Някъде из това пусто поле се спотайваше този демоничен човек, криейки се в бърлогата си като див звяр, със сърце, изпълнено със злоба към обществото, което го бе отхвърлило. Само това липсваше, за да допълни мрачната картина на голата пустош с пронизващия вятър и тъмнеещото небе. Дори Баскервил се умълча и се загърна по-плътно в палтото си.
Плодородната област остана в ниското зад нас. Обърнахме се. Косите лъчи на залязващото слънце превръщаха потоците в златни ленти и пламтяха по червената, наскоро обърната от плуговете земя и разхвърляните в безпорядък гори. Пътят пред нас, прехвърлящ необятните маслиненокафяви склонове, стана още по-неприветлив и пуст. От време на време минавахме покрай някоя оградена с каменни зидове къща без никакви пълзящи растения, които да разнообразят грубите й очертания. По някое време пред очите ни се разкри подобна на чаша падина с пръснати недорасли дъбове и ели, превити и изпочупени през годините от свирепите бури. Над дърветата се извисяваха две тънки високи кули. Коларят посочи с камшика си:
— Баскервил хол.
Собственикът беше станал и гледаше натам със зачервени страни и искрящи очи. След няколко минути бяхме пред вратата на имението — чудновата плетеница от ковано желязо с проядени от времето и покрити с лишеи стълбове от двете страни, а на тях — глигански глави, гербът на Баскервилите. Къщурката от черен гранит до вратата беше вече развалина с големи покривни греди, но срещу нея се издигаше нова недовършена постройка — първият плод от южноафриканското злато на сър Чарлс. След входа поехме по широка алея и колелата отново заглъхнаха в шумата, а старите дървета сплетоха протегнатите си клони в мрачен свод над главите ни. Баскервил потрепери, като погледна дългата тъмна алея, в чийто край се замержеля като видение къщата.
— Тук ли се случи?
— Не, не. В алеята с тисовете, тя е от другата страна.
Младият наследник се огледа с мрачно лице.