Думите на жената бяха много искрени и прозвучаха напълно убедително.
— Вярно ли е това, Баримор?
— Да, сър Хенри, до последната думица.
— Хм, не мога да ви обвиня за вашата преданост към жена ви. Забравете това, което казах. Идете си двамата в стаята, утре ще поговорим по-подробно.
След като те излязоха, отново погледнахме през прозореца. Сър Хенри го беше отворил и студеният нощен вятър ни шибна в лицата. Далеч в тъмното все още блещукаше жълтата точка.
— Чудя се на смелостта му — каза сър Хенри.
— Може би свещта е поставена на такова място, че да се вижда само оттук.
— Твърде е възможно. Колко далеч е според вас?
— Струва ми се, че е към Клефт тор.
— На не повече от два-три километра.
— Няма и толкова.
— Да, щом Баримор носи храна там, значи не е много далеч. И този злодей чака сега до свещта. Каквото ще да става, Уотсън, отивам да го заловя!
През ума ми вече бе минала същата мисъл. В края на краищата Бариморови не ни бяха доверили тайната си, ние я бяхме изтръгнали насила от тях. Този човек беше опасен за обществото, а за такъв безпощаден мерзавец няма нито съжаление, нито оправдание. Щяхме да изпълним един дълг, ако използвахме този случай, за да го върнем там, където ще бъде безвреден. Ако сега останехме със скръстени ръце, други щяха да платят за нашето нехайство. Степълтънови например можеха да бъдат нападнати някоя нощ и може би именно тази мисъл накара сър Хенри да се впусне в това рисковано приключение.
— И аз идвам — казах.
— Тогава вземете си револвера и се обуйте. Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре, защото току-виж този приятел угасил светлината и изчезнал.
След пет минути бяхме навън, готови за път. Забързахме по тъмната алея сред глухото стенание на есенния вятър и шумоленето на капещите листа. Нощният въздух бе наситен с влага и мирис на гнило. От време на време лупата надничаше за миг иззад бягащите по небето облаци, а когато навлязохме в тресавището, зароси слаб дъжд. Свещта продължаваше да гори с равен пламък пред нас.
— Взехте ли нещо със себе си? — попитах аз.
— Имам ловджийски нож.
— Трябва да се приближим внезапно, защото казват, че бил отчаян смелчага. Ще го изненадаме, за да го заловим, преди да успее да окаже съпротива.
— Мисля си, Уотсън, какво ли би казал Холмс за това. Помните ли: „… в късна доба, когато силите на злото властват“?
Сякаш в отговор на думите му из мрачния простор на тресавището внезапно се надигна същият странен вой, който вече бях чул край Гримпенското мочурище. Вятърът го носеше в нощната тишина — продължителен нисък стон, извисяващ се вой и след това печално замиращо стенание. Прозвуча веднъж, после още веднъж и още, пронизителен, див и страшен, а въздухът затрепери от него. Баронетът се вкопчи в ръката ми, пребледнялото му лице се открояваше в мрака.
— Боже мой! Какво е това, Уотсън?
— Не зная. Казват, че този вой се чувал от време на време над тресавището. Вече ми се случи да го чуя.
Воят замря и наоколо отново настана пълна тишина. Стояхме, наострили слух, но повече нищо не се чу.
— Уотсън — каза баронетът, — това беше кучешки вой.
Кръвта замръзна в жилите ми, защото в гласа му имаше трепет, издаващ ужаса, който изведнъж го беше обзел.
— Какво говорят за този вой? — попита той.
— Кои?
— Тукашните хора.
— О, те са неуки люде. Защо трябва да обръщате внимание на приказките им?
Замълчах, но не можах да се размина с въпроса.
— Кажете ми, Уотсън, какво казват те за това?
— Казват, че така вие Баскервилското куче.
Баронетът въздъхна тежко и замълча известно време.
— Да, куче беше — каза той най-сетне. — Но, изглежда, звукът идваше по-отдалеч, струва ми се, от там.
— Трудно е да се каже откъде идваше.
— Да, защото го носеше вятърът. В тази посока ли е Гримпенското мочурище?
— Да.
— От там идваше. Кажете, Уотсън, мислите ли, че това може да не е кучешки вой? Не съм дете. Не се страхувайте да кажете истината.
— Когато го чух преди, Степълтън беше с мен. Каза, че може да е воден бик.
— Не, не, куче е. Боже мой! Нима може да има нещо вярно във всичките тези истории? Възможно ли е да ме заплашва някаква мрачна сила? Нали не вярвате в това, Уотсън?
— Не, не!
— И все пак едно е да се смееш на това в Лондон, а друго — да стоиш тук в мрака на тресавището и да чуваш този вой. А чичо ми? Та нали около него е имало следи от куче. Всичко съвпада. Не мисля, че съм страхливец, Уотсън, но този звук май ми смрази кръвта. Пипнете ръката ми.