— Но как го направихте?
— Проверете в съдебния архив, сър. Заслужава си да се прочете! „Франкланд против Мърланд“, Съдебната палата в Лондон. Струваше ми двеста лири, но спечелих!
— Имахте ли някаква полза от това?
— Никаква, сър, никаква! С гордост мога да заявя, че нямам никакъв личен интерес. Действам, воден единствено от чувството за обществен дълг. Не се съмнявам например, че хората от Фърнуърди ще изгорят тази нощ мое чучело. Последния път, когато направиха това, казах на полицията да прекрати тези срамни представления. Но полицейските органи в нашето графство, сър, се държат скандално и не ми осигуряват защитата, на която имам право. Делото „Франкланд против Кралицата“ ще привлече вниманието на публиката. Казах им, че ще съжаляват за отношението, което имат към мен, и ето че думите ми се сбъднаха.
— Как така? — попитах аз.
Лицето на стареца прие многозначително изражение.
— Мога да им кажа нещичко, което умират да узнаят. За нищо на света няма да помогна на тези негодници по какъвто и да е начин!
Вече търсех предлог, за да се отърва от този дърдорко, но сега ми се дощя да чуя нещо повече. Наясно бях с опърничавия характер на стария грешник и знаех, че ако проявя подчертан интерес, това начаса ще спре поверителните му словоизлияния.
— Сигурно пак за бракониерство… — казах с безразличен тон.
— Ха, ха, момчето ми, работата е къде-къде по-сериозна. А какво ще кажете, ако се отнася за каторжника в тресавището?
Подскочих:
— Да не искате да кажете, че знаете къде е?
— Може и да не зная точно къде е, но съм съвсем сигурен, че мога да помогна на полицията да го пипне. Никога ли не ви е хрумвало, че единственият начин да се залови този човек е да се разбере откъде получава храна, и да се проследи доставчикът?
Несъмнено думите му бяха съвсем основателни.
— Не ще и съмнение — казах аз. — Но откъде знаете, че се крие тъкмо в тресавището?
— Ами нали със собствените си очи видях този, който му носи храна.
Сърцето ми се обърна заради Баримор. Не беше шега да попаднеш в ръцете на този стар злобен клюкар. Но следващата му забележка смъкна цялата тежест от плещите ми.
— Може и да не ви се вярва, обаче едно дете му носи храна. Всеки ден го виждам през телескопа горе на покрива. Минава все по една и съща пътека, по едно и също време, а при кого може да ходи освен при каторжника?
Виж ти късмет! Ала успях да прикрия любопитството си. Дете! Баримор каза, че едно момче снабдява непознатия. Значи на неговите следи беше попаднал Франкланд, а не на следите на каторжника. Ако можех да се добера до сведенията, които имаше старецът, това би ми спестило дълго и уморително търсене. Скептицизмът и безразличието явно бяха най-силните ми карти.
— Не е ли много по-вероятно момчето да е син на някой от тукашните овчари и да носи храна на баща си?
От най-малкото възражение старият тиранин целият пламваше. Очите му ме изгледаха злобно, а сивите му бакенбарди щръкнаха като козината на наежен котарак.
— Така ли! — каза той и посочи ширналото се пред нас тресавище. — Виждате ли Черната скала? Така! А ниския хълм отвъд нея, онзи с тръните? Това е най-каменистото място сред цялото тресавище. На такова място ли ще изкара стадото си един овчар? Вашето предположение, сър, е просто глупаво!
Смирено се съгласих, че съм се изказал, без да познавам фактите. Моята покорност му се понрави и той се впусна в по-нататъшни обяснения.
— Бъдете сигурен, сър, че за да стигна до дадено заключение, винаги имам достатъчно основания. Много пъти съм виждал момчето с неговия вързоп. Всеки ден, понякога и по два пъти… момент, доктор Уотсън! Дали очите ме лъжат, или действително нещо се движи сега по склона на онзи хълм?
Хълмът беше поне на няколко мили, но ясно видях на сиво-зеления фон малко черно петно.
— Елате, сър, елате! — Франкланд се втурна нагоре по стълбата. — Ще видите със собствените си очи и ще прецените сам.
На плоския, покрит с оловна ламарина покрив стоеше телескопът му — огромен уред, качен на триножник. Франкланд долепи око до тръбата и издаде вик на задоволство.