Какво, по…?
Ако трябва да съм точен, наложи ми се да стисна очи, да ги разтъркам, а после да подхвана некролога пак от самото му начало. Направо не можех да повярвам. Тъкмо когато взех да напипвам определена логика в събитията — да си внушавам, че напредвам нанякъде, — инкасирах изневиделица поредния удар:
Арчър Майнър, на 41 г., жител на Манхатън, а преди това — на Флъшинг в Куинс, Ню Йорк, беше старши сътрудник в адвокатската кантора „Пашаян, Дреснър и Розенбърг“, помещаваща се в „Лок-Хорн Билдинг“ на Парк Авеню 245, в град Ню Йорк. Благотворителната дейност на Арчър е отличавана с многобройни награди и грамоти. Учил е в подготвителния колеж „Сейнт Франсис“, след което завършва с пълно отличие университета Ланфорд…
Тридесета глава
По телефонната линия до слуха ми долетя отчаяната въздишка на госпожа Динсмор:
— Ти не трябваше ли да си временно отстранен?
— Признай си, че страдаш по мен.
Благодарение на въпросната госпожа Динсмор се чувствах заземен въпреки все по-разрастващото се съчетание от ужаси и объркващи факти, сред което константите бяха много малко на брой. Една от тези константи беше госпожа Динсмор. Намирах нещо утешително в това, че можех да се придържам към този мой си ритуал, така да се каже, докато светът около мен не преставаше лудия си въртеж.
— А временното отстраняване се предполага да се разпростира и върху телефонните разговори с помощния персонал на университета — отбеляза госпожа Динсмор.
— Ама и за телефонния секс ли се отнася?
Двеста и шестдесетте километра, които ни разделяха, не можеха да ми попречат да усетя укоризнения й поглед.
— Казвай какво искаш, смехурко.
— Огромна услуга.
— А каква е отплатата?
— Не ме ли чу, като споменах за секс по телефона?
— Джейк?
Нямах спомен друг път да се е обръщала към мен на малко име.
— Кажи.
Гласът й изведнъж се изпълни с нежност:
— Какво става с теб? Такива наказания не са в твоя стил? Та ти досега служеше за пример на всички в университета.
— Историята наистина е прекалено дълга.
— Преди време ме попита за дъщерята на професор Клайнър. Онази, в която си влюбен.
— Да.
— И още ли я издирваш?
— Да.
— Има ли това някаква връзка с отстраняването ти?
— Има.
Мълчание. След което госпожа Динсмор се прокашля.
— С какво мога да съм ви полезна, професор Фишър?
— С досието на един студент.
— Пак ли?
— Пак.
— Както вече ти споменах предишния път, необходимо ти е да получиш разрешение от самия студент.
— И както вече стана дума предишния път, и този студент не е вече жив.
— О! — каза тя. — Как му е името?
— Арчър Майнър.
Пауза.
— Познаваше ли го? — попитах.
— Като студент — не.
— А как?
— Спомням си, че преди няколко години в „Ланфорд Нюс“ писаха, че бил убит.
— Преди шест.
Запалих двигателя на колата, без да махам телефона от ухото си.
— Чакай малко да си изясня докрай положението — каза госпожа Динсмор. — Ти издирваш Натали Ейвъри, нали така?
— Точно така.
— И в хода на издирването ти се налага да надникнеш в личните досиета не на един, а на двама убити студенти.
Странно, но не бях разглеждал нещата от този ъгъл.
— Така е, реално погледнато.
— Може да ти прозвучи нахално, но това изобщо не ми звучи като някаква любовна история.
Не й отговорих. Изминаха няколко секунди.
— Ще ти се обадя — обеща госпожа Динсмор, преди да прекъсне разговора.
Старческият дом „Хайд Парк“ не се различаваше особено от вътрешния двор на някой хотел от веригата „Мариът“.
Симпатично местенце, наистина. Скъпичко на вид благодарение на викторианските беседки отпреде му, но в крайна сметка всичко внушаваше „типово, безлично, панелно“. Основната сграда беше на три етажа, с фалшиви кулички по ъглите. Прекомерно голяма табела обявяваше „ВХОД КЪМ ХАЙД ПАРК“. Минах по пътеката, изкачих се по рампата за инвалидни колички и отворих входната врата.