Жената на рецепцията имаше на главата си прическа каска с формата на пчелен кошер, за последен път видяна върху съпругата на някакъв сенатор около 1964 г. Усмивката й беше толкова вдървена, че можех да почукам на нея против нещастие.
— С какво мога да съм ви полезна?
Засмях се насреща й и разтворих ръце. Бях чел някъде, че разперването на ръце ти придава по-отворен и доверчив вид, а скръстени пред гърдите ръце — точно обратното. Не съм имал възможността да отчета доколко е вярно. Лично на мен ми създаваше усещането, че се каня да грабна някого и да отлетя надалеч с него.
— Дошъл съм на свиждане със Силвия Ейвъри — рекох.
— Имате ли предварителна договорка? — попита Кошера.
— Не бих казал. Просто минавах насам.
В погледа й се прочете известно съмнение. Имаше право жената. Надали са много хората, които така, случайно, се отбиват в старческите домове.
— Мога ли да ви помоля да се запишете?
— Нищо против.
Извъртя към мен възголям регистър, от онези, дето обикновено съм виждал по сватби, погребения и хотели в старите филми, и ми подаде голяма перодръжка. Изписах името си. Жената завъртя книгата обратно към себе си.
— Господин Фишър — произнесе особено бавно името ми, след което вдигна поглед и примига, — мога ли да знам по каква линия познавате госпожица Ейвъри?
— Чрез дъщеря й Натали. Рекох си, че ще й стане приятно да я посетя.
— Не се и съмнявам, че Силвия много ще се зарадва. — И Кошера посочи наляво. — Уютната ни обща занималня е готова да приема гости. Нали не възразявате там да проведете срещата си?
Готова за гости ли?
— Разбира се — съгласих се.
— Ей сегичка се връщам — изправи се Кошера. — А вие се разположете удобно и изчакайте.
Преместих се в уютната и готова да приема гости обща занималня. Работата беше съвсем ясна. Кошера държеше срещата ми да се проведе в общо помещение, в случай че имам някакви нечестиви намерения. Напълно разумно. Известна предпазливост никога не е излишна прочее. Диваните изглеждаха съвсем добре в басмените си калъфи, но в никакъв случай не бих казал, че създаваха усещане за уют. Нищо тук не допринасяше към подобно усещане. Декорът напомняше на образцово заведение, обзаведено така, че да подчертава положителните елементи, но миризмата на дезинфектант, на почистващи препарати с промишлена сила и — хайде де, изплюй камъчето — на възрастни хора не можеше да се сбърка с нищо. Останах прав. В ъгъла стоеше възрастна жена в опърпан пеньоар с инвалидна количка. Говореше нещо на стената и необуздано й жестикулираше.
Новият ми предплатен номер избръмча. Погледнах екранчето да видя кой може да ме търси, но всъщност не го бях давал никому, освен на госпожа Динсмор. Табелата на стената предупреждаваше, че използването на клетъчни телефони е забранено, но както вече знаете, понякога съм склонен да предприемам особено големи рискове. Забих в единия от ъглите, извърнах се към стената а ла възрастната жена с инвалидната ходилка и прошепнах:
— Ало?
— Намерих файла на Арчър Майнър — съобщи госпожа Динсмор. — Искаш ли да ти го пратя в имейл?
— Чудесно ще е. Пред теб ли е в момента?
— Да.
— Нещо особено да намираш?
— Още не съм го огледала. В какъв смисъл „особено“?
— Би ли му хвърлила набързо един поглед?
— Добре, но какво всъщност трябва да търся?
Замислих се преди да й отговоря:
— Ами да речем — връзка между двете жертви на убийства. В едно и също общежитие ли са живели? Имали ли са общи лекции например?
— Този въпрос е от най-лесните. Арчър Майнър се е дипломирал преди Тод Сандерсън да си е бил взел приемния изпит. Друго?
Докато пресмятах наум, някаква ледена длан се уви около сърцето ми.
— Там ли си? — попита госпожа Динсмор.
Преглътнах и чак тогава попитах:
— Арчър Майнър живеел ли е в кампуса по времето, когато е избягал професор Клайнър?
След кратка пауза госпожа Динсмор отговори глухо:
— Според мен ще трябва да е бил или в първи, или във втори курс.
— Можеш ли да провериш дали…?
— Предугадих ти въпроса. — Чух как прелиства страници. Хвърлих око да видя какво става зад мен. От отсрещния край на стаята бабата с ходилката и опърпания пеньоар ми намигна похотливо. Отвърнах й, като й намигнах с не по-малко похот. Че какво толкова лошо?