А госпожа Динсмор каза:
— Джейк?
Пак на малко име.
— Кажи.
— Арчър Майнър е посещавал лекциите на професор Клайнър на тема „Гражданско съзнание и плурализъм“. Според досието му е изкарал отлична оценка.
Кошера се върна, бутайки майката на Натали в инвалидна количка. Силвия Ейвъри я бях видял на сватбата преди шест години. Времето дотогава не й се беше отразило особено добре, а ако съдех по онова, което виждах в момента, отношението му оттогава не се беше подобрило ни най-малко.
Все още притиснал телефона към ухото си, попитах госпожа Динсмор:
— Кога?
— Кое „кога“?
— Кога е посещавал тези лекции Арчър Майнър?
— Един момент да погледна. — След което я чух как тихо ахна, но и без друго бях познал какъв ще е отговорът. — През семестъра, в който професор Клайнър напуснал.
Кимнах на себе си. Ето на какво се е дължала отличната оценка. Всички получили такава през въпросния семестър.
Мисълта ми се вихреше във всички възможни посоки. Както бях замаян, благодарих на госпожа Динсмор и прекъснах разговора, а в това време Кошера се спря право пред мен със Силвия Ейвъри. Надявах се да ни остави насаме, но Кошера застана в очакване. Прокашлях се.
— Може и да не ме помните, госпожице Ейвъри…
— Сватбата на Натали — прекъсна ме тя без капка колебание. — Вие бяхте оня мрачен младеж, когото тя беше зарязала.
Хвърлих поглед на Кошера. А тя положи длан върху рамото на Силвия Ейвъри.
— Добре ли си, Силвия?
— Разбира се, че съм добре — сряза я тя. — Върви си гледай работата и ни остави да си поприказваме.
Вдървената усмивка не примига дори за секунда, но това не трябваше и да се очаква. Кошера замина към бюрото си, но първо ни изгледа в смисъл „Може и да не седя с вас, но това не значи, че няма да ви държа под око“.
— Много сте висок — каза ми Силвия Ейвъри.
— Съжалявам.
— Няма за какво да съжалявате. Просто седнете, да не си кривя врата.
— О — усетих се. — Извинявайте.
— Хайде пак с тия извинения. Достатъчно е да седнете.
Седнах на дивана. Те ме проучи известно време.
— Какво искате?
Силвия Ейвъри изглеждаше съвсем дребна и сбръчкана в инвалидната си количка, но то пък има ли някой, който да изглежда едър и суров в такова возило? В отговор на въпроса й й зададох друг:
— Имали ли сте някакви вести от Натали?
Тя обаче ме изгледа с мръсно подозрение.
— Кой пита?
— Ъъ… аз.
— Получавам сегиз-тогиз по някоя картичка. Защо?
— Не сте се виждали?
— Изобщо. Но това не ме притеснява. Тя е волна душа, нали знаете? А пуснете ли една волна душа, тя отлита. Това й е работата.
— А имате ли представа къде може да е кацнала въпросната волна душа?
— Не че ви влиза в работата, но живее в чужбина. На върха на щастието е с нейния Тод. А аз чакам с нетърпение кога ще ми се родят внучета. — И изведнъж присви очи. — Как казахте, че ви е името?
— Джейк Фишър.
— Женен ли сте, Джейк?
— Не съм.
— Женили ли сте се изобщо?
— Не съм.
— А имате ли си сериозна приятелка?
Не си направих труда да й отговоря.
— Срамота — заклати глава Силвия Ейвъри. — А сте такъв хубав, снажен мъж. Трябва да се ожените. Да карате някое момиче да усеща закрилата ви. Не бива да живеете сам.
Нещо не ми харесваше в насоката, в която поемаше разговорът ни. Време беше да я променя.
— Госпожице Ейвъри?
— Слушам ви.
— Знаете ли как си изкарвам хляба?
Огледа ме от глава до пети.
— Защитник в някой професионален отбор по американски футбол.
— Университетски професор съм.
— О!
Извърнах се така, че да видя реакцията й на следващите ми думи:
— Преподавам политология в университета Ланфорд.
Какъвто и цвят да беше имало лицето й до този момент, мигновено се отцеди.
— Госпожа Клайнър?
— Не се казвам така.
— Но сте се казвала навремето, нали? Променили сте го, след като съпругът ви напуснал Ланфорд.