— Откъде знаете? — затвори тя очи.
— Много е дълго да ви го разправям.
— Натали ли ви е споменала?
— Не — отвърнах. — Нито веднъж. Дори след като я заведох в кампуса.
— Добре. — И вдигна трепереща ръка към устата си. — Божичко, как сте успели да научите това?
— Нужно ми е да разговарям с бившия ви съпруг.
— Какво? — Очите й се облещиха от уплаха. — О, не, не може да бъде…
— Кое не може да бъде?
Но тя задържа ръката си пред устата и нищо не каза.
— Много ви се моля, госпожице Ейвъри. Много ми е важно.
Силвия Ейвъри стисна силно очи, като детенце, което желае да прогони чудовище. Хвърлих поглед над рамото й. Кошера ни зяпаше с неподправено любопитство. Насилих се да й хвърля фалшива усмивка в нейния стил, да й покажа, че всичко е наред.
Гласът на Силвия Ейвъри премина в шепот:
— Защо държите да повдигнете този въпрос точно сега?
— Крайно ми е необходимо да разговарям с него.
— Толкова време мина оттогава. Имате ли представа колко ми костваше да надживея всичко онова, което се случи. Давате ли си сметка колко болезнено ми е било?
— Не желая никому да причиня болка.
— Нима? Ами престанете, тогава. За какво ви е да го намирате този човек? Знаете ли какво причини на Натали с бягството си?
Мълчах, надявайки се тя да продължи.
— Длъжен сте да знаете. Джули — тя беше малка тогава. И почти не помни баща си. Но Натали? Тя така и не можа да го преживее. И за миг не се отказа от него.
Дланта й наново изпърха към лицето й. Загледа се настрана. Изчаках още известно време, но беше пределно ясно, че засега Силвия Ейвъри няма какво друго да каже.
Опитах се да проявя упоритост.
— Къде се намира в момента професор Клайнър?
— В Калифорния — отвърна ми.
— И къде по-точно в Калифорния?
— Нямам представа.
— В района на Лос Анджелис? На Сан Франсиско? На Сан Диего? Щатът е огромен.
— Казах ви, че не знам. С него не си говорим.
— Откъде тогава сте сигурна, че е в Калифорния?
Това я накара да се замисли. Стори ми се, че по лицето й пробяга сянка.
— Не съм — каза. — Може и да се е преместил.
Излъга ме.
— На дъщерите си сте казали, че се е оженил повторно.
— Точно така.
— А вие как разбрахте?
— Арон ми се обади да ми го съобщи.
— Преди малко казахте, че не си говорите.
— След това. Много от отдавна.
— Как се казва жена му?
— Не знам — завъртя глава тя. — А и да знаех, пак нямаше да ви кажа.
— Защо? На дъщерите си да не кажете — разбирам. Искали сте да ги закриляте. Но какво ви спира на мен да ми кажете.
Погледът й се премести отляво надясно. Реших да блъфирам.
— Проверих брачните регистри — рекох. — Вие така и не сте се развели.
Силвия Ейвъри тихо изстена. Толкова тихо, че нямаше начин Кошера да я е чула, но ушите й все пак се наостриха като на куче, което е доловило неуловим за човешкия слух звук. Пуснах на Кошера същата усмивка в смисъл „Всичко е наред“.
— Как се е оженил повторно съпругът ви, след като не сте се развели?
— Този въпрос следва на него да го зададете.
— Какво всъщност се случи, госпожице Ейвъри?
— Не ровете — завъртя глава тя.
— Май не е избягал със студентка, а?
— Напротив, избяга. — Сега беше неин ред да прояви упоритост. Но не беше никак убедителна. Прекалено отрепетирани оправдания. — Факт е, че Арон ме заряза и избяга.
— На вас ви е известно, че университетът Ланфорд няма кой знае колко голям кампус, нали?
— Как да не знам? Нима не живях там цели седем години?
— Това, студентка да забегне с преподавател, би трябвало да е истинска сензация. Последвана от родителски обаждания. Съвещания на преподавателското тяло. Неща от този род. Аз обаче прегледах архивите. По времето, когато съпругът ви е избягал, не е напуснал нито един студент. И нито една студентка. Не е отбелязано отсъствието на нито една студентка.
Пак блъфирах, и то — яко. Но пък и в малки кампуси като ланфордския много трудно се пазят тайни. Няма начин студентка да е избягала с професор, а името й да не се знае от всички, хеле пък от госпожа Динсмор.
— Може да е учила в Стрикланд — близкия щатския колеж. Почти съм убедена, че нейният случай беше точно такъв.