— От диабета — каза. — Преди три години ме оперираха.
— Съжалявам.
— Дребна работа, повярвайте ми. — Втори път посегнах, но тя ме перна през ръката. — Сбогом, Джейк. Оставете на мира семейството ми. — И подкара обратно инвалидната количка. По този начин ме остави без избор. Наложи се да я тресна с атомната бомба.
— А помните ли студент на име Арчър Майнър?
Количката спря. Долната й устна провисна.
— Арчър Майнър е посещавал лекции при съпруга ви в Ланфорд — поясних. — Него помните ли го?
— Как… — Устните й продължиха да мърдат, макар няколко секунди от тях да не излизаше никакъв звук. И чак тогава: — Моля ви се. — Ако преди в гласа й се бе съдържала уплаха, сега вече беше изпълнен с чистопробен ужас. — Моля ви да не зачеквате тази тема.
— Предполагам, че ви е известно, че Арчър Майнър е мъртъв. Убит е.
— Така му се пада — каза, след което стисна плътно устни, като че съжали мигновено за изтърваните току-що думи.
— Разкажете ми, умолявам ви, какво се случи.
— Не ровете.
— Не мога другояче.
— Не разбирам какво общо може да има всичко това с вас. Не ви влиза в работата. — И поклати глава. — Но логика има.
— В кое?
— В това, че Натали се е влюбила тъкмо във вас.
— Това пък какво ще рече?
— И вие като баща й сте мечтател. И той не беше способен да остави нещата на мира. Има такива хора. Аз съм възрастна жена. Чуйте какво ще ви кажа. Светът е безкрайно объркан, Джейк. На някои хора им се ще да е черно-бял. И тези хора винаги плащат висока цена за това си желание. Такъв човек беше и съпругът ми. Не мирясваше. Гледам, че и вие, Джейк, сте тръгнали по същата пътека.
Дочувах слаби отзвуци от далечното й минало — от Малкълм Хюм и Ибън Трейнър, но и от Бенедикт. Спомних си и за нещата, по които аз разсъждавах напоследък, но и за усещането, което получаваш, когато удряш с юмрук човек, да не говорим за тогава, когато го убиваш.
— Та какво се случи с Арчър Майнър? — попитах.
— Няма да мирясате. Ще ровите, ще ровите, докато всички до един измрат.
— Ще си остане между двама ни — обещах. — Никога няма да излезе извън тази стая. Само ми кажете.
— А ако ви откажа?
— Ще продължа да ровя. Какво стана с Арчър Майнър?
Очите й пак се зареяха настрани, а пръстите й взеха да опъват долната й устна, като при дълбоко замислил се човек. А пък аз поизправих гръбнака си на облегалката на дивана в стремежа си да уловя погледа й.
— Нали сте чули поговорката, че крушата не пада по-далеч от дървото?
— Знам я — признах.
— Та и това момче наистина се постара. Арчър Майнър желаеше да е онази круша, която пада, но след това се търкулва надалеч. Искаше да е добър. Да избяга от природата си. Арон го разбираше. И се мъчеше да му помогне.
Отдели доста време да оправя одеялото върху скута си.
— И какво стана след това?
— Арчър изобщо не беше подготвен за Ланфорд. В гимназията баща му е можел да оказва натиск върху учителите да му пишат отлични оценки. Не съм убедена, че лично той е изкарал онази висока оценка на изпита САТ, която е указана в дипломата му. Нямам представа и как точно е бил приет, но в академично отношение изобщо нямаше място там.
И пак млъкна.
— Продължавайте.
— Няма защо — каза.
А пък аз се сетих за нещо, което госпожа Динсмор беше споменала, когато за пръв път я попитах за професор Арон Клайнър.
— И е имало скандал с преписване, доколкото знам?
По езика на тялото й разбрах, че съм налучкал златна жила.
— Във връзка с Арчър Майнър ли? — попитах.
Не ми отговори. Не беше и нужно.
— Госпожице Ейвъри?
— Купил семестриалната работа от студент, който завършил предишната година и имал „отличен“ по нея. Арчър просто я преписал и я предал, все едно е негова. Без поне една дума да промени. Смятал, че е изключено Арон да я е запомнил. Арон обаче всичко помни.
Много добре познавах университетския правилник: след подобно преписване следваше автоматично изключване от Ланфорд.
— Вашият съпруг докладва ли го?
— Казах му да не го прави. Да даде на Арчър втора възможност. Мен вторият шанс най-малко ме вълнуваше. Просто знаех какво ще последва.
— Че семейството му ще скочи.
— Но Арон в крайна сметка го докладва.