— Аз ще го посрещна, Макензи — каза Шента на момиченцето. — Какво съм ти казала за отварянето на входната врата в отсъствието на възрастен човек?
— Нищо не си.
— Ами май си права — прокашля се Шента. — Не бива никога да отваряш входната врата в отсъствието на възрастен човек.
— Но той нали е тук — посочи ме малката. — И е възрастен.
Шента направи отчаяна физиономия. Аз само свих рамене. Детето беше съвсем право за себе си. Шента ме покани да вляза и изпрати Макензи да си играе в стаята за занимания.
— А не може ли да изляза навън? — замоли се Макензи. — Искам на люлката.
Шента ме погледна. Аз пак свих рамене. Вече ставах спец по вдигането на рамене.
— Ами какво пречи всичките да излезем в задния двор? — запита Шента с толкова насилена усмивка, че май й трябваше телбод да я задържи върху лицето си.
Все още не можех да определя коя е тази Макензи и какво търси там, но в действителност ме вълнуваха далеч по-важни проблеми. Преместихме се в задния двор, където имаше чисто нова люлка от кедрово дърво, плюс люлеещо се дървено конче, пързалка, покрита катерушка и пясъчник. Любопитството ми се разпали още повече, като се сетих, че Шента всъщност живее сама. Макензи се метна върху люлеещото се конче.
— Дъщерята на годеника ми — предложи нещо като обяснение Шента.
— Аха.
— Ще се женим през есента. Той вече се нанася тук.
— Мога само да ти честитя.
Макензи се люлееше с мерак върху кончето, но в същото време хвърли кръвнишки поглед на Шента.
— Мрази ме до мозъка на костите си — каза Шента.
— Че ти не си ли спомняш приказките от детството си? На теб ти е отредена ролята на злата мащеха.
— Благодаря за просветлението — огледа ме Шента. — Ама и ти не изглеждаш никак добре.
— На това място следва да кажа: „А пък оня да го видиш на какво прилича“.
— За какво се изтезаваш, Джейк?
— Търся жената, която обичам.
— А тя иска ли да я намериш?
— Сърцето не задава въпроси.
— Пенисът е този, който не задава въпроси — поправи ме тя. — Сърцето обикновено е малко по-интелигентно.
А бе, май си права, рекох си.
— Та каква е тая история с банковите обири?
— Ох колко нетърпеливи сме станали — засенчи очи от слънцето Шента.
— Нямам време за игри, в това поне можеш да си сигурна.
— Съгласна съм. Помниш ли първия път, когато ме помоли да проуча Натали Ейвъри?
— Помня го.
— Като подадох името й на системата, получих два хита. Единият — много по-важният — се отнасяше до нюйоркската полиция. Тя била много важен за тях човек. Трябваше да се закълна, че няма да издавам наученото. Ти си ми приятел. И държа да ми имаш доверие. Но аз съм и служител в правоохранителните органи. Поради което нямам право да обсъждам текущи разследвания с приятели. Надявам се, че поне с това си наясно.
Кимнах по възможно най-краткия начин, по-скоро да й дам знак да продължи нататък, отколкото в проява на съгласие.
— Тогава почти не обърнах внимание на втория — каза Шента. — Те нито я издирваха, нито имаха желанието дори да разговарят с нея. Спомената беше просто мимоходом.
— В какъв контекст?
— И дотам ще стигна. Не ме пришпорвай, ако обичаш, окей?
Пак кимнах едва-едва. Първо вдигах рамене, сега кимах.
— Така че съм решила да ти демонстрирам доверие — каза. — Не съм длъжна, но за всеки случай разговарях с нюйоркското полицейско управление и те ми разрешиха. Така че хич не се заблуждавай: изобщо не става дума за нарушаване на някаква поверителност.
— Просто споделяне на тайни между приятели.
— Удар под пояса, Джейк.
— Знам.
— Не е честно. Мъча се да ти помогна.
— Окей. Извинявай. Та какво казват от нюйоркското полицейско управление?
Остави ме една-две секунди да се попека на бавен огън.
— Нюйоркската полиция е на мнение, че Натали Ейвъри е била свидетел на убийство. Или по-точно казано, че е видяла убиеца и е в състояние да го идентифицира категорично. Освен това смятат, че извършителят е видна фигура в света на организираната престъпност. Или, с две думи казано, твоята Натали може да вкара в затвора една от водещите фигури в нюйоркската мафия.