Изчаках я да каже още нещо. Но тя замълча.
— Друго? — попитах.
— Само толкова мога да ти кажа.
— Ти май ме смяташ за идиот — завъртях глава.
— Моля?
— Мен нюйоркската полиция ме разпита. Показаха ми и кадър от охранителна камера и ме уведомиха, че желаят да разговарят с нея. Това, което току-що ми каза, ми е известно отпреди. Да не говорим, че и ти знаеше, че го знам. И това ми било демонстрация на доверие. Докога ще ме будалкаш? Така ли ще ми печелиш доверието — като ми съобщаваш вече известни ми неща?
— Не си прав.
— Кой е убитият?
— Не ми е позволено…
— Арчър Майнър, синът на Максуел Майнър. А полицията е на мнение, че Максуел е поръчителят на убийството на собствения му син.
— Това пък откъде го знаеш? — изгледа ме поразена.
— Не беше толкова трудно да се досети човек. Кажи ми едно обаче.
— Не мога — завъртя глава Шента.
— Е, как? Така и не си ми продемонстрирала доверието си в мен, нали? В нюйоркското полицейско управление знаят ли какво е търсела там Натали през въпросната нощ? Само това искам да чуя.
Очите й се върнаха към люлката. Макензи беше слязла от кончето и отиваше към пързалката.
— Нямат представа.
— Изобщо?
— Управлението е прегледало всички записи от охранителните камери в „Лок-Хорн Билдинг“. Системата е от най-модерните. Първо са попаднали на видеозаписа, в който твоята приятелка тича по коридора на двадесет и седмия етаж. Имало я е и на запис в асансьора, но най-ясната снимка — онази, която са ти показали — е била направена на излизане от фоайето на партера.
— А убиецът има ли го на видеото?
— Не мога нищо повече да ти кажа.
— Иде ми да те питам „не можеш или не искаш“, но е прекалено изтъркан лаф.
Тя се намръщи. Първо си помислих, че по този начин реагира на думите ми, но изведнъж ми стана ясно, че причината е съвсем друга. Макензи стоеше изправена на върха на пързалката.
— Макензи, това, което правиш, е опасно.
— Много пъти съм го правила — отвърна детето.
— Не ме интересува колко пъти и къде си го правила. Моля те да се пързаляш седнала.
Момиченцето седна. Но не се пусна по пързалката.
— Та за банковите обири щеше да ми кажеш — подсетих я.
Шента завъртя глава. Но и този път не по мой адрес, а заради упоритото детенце на горния край на пързалката.
— Нищо ли не си чул за поредицата банкови обири в района на Ню Йорк?
Спомних си, че бях мярнал няколко материала.
— Крадците нанасяли удара си нощем, докато банките не работели. Медиите са ги кръстили „Невидимите“ или нещо от тоя сорт.
— Точно така.
— И какво общо има Натали с тях?
— Името й изникнало във връзка с един от обирите — на банката на Канал Стрийт в центъра на Манхатън преди две седмици. Сградата се е смятала за не по-зле охранявана от Форт Нокс. Крадците обаче успели да се измъкнат с дванадесет хиляди в брой, освен дето разбили четиристотин касети за съхраняване на скъпоценности.
— Дванадесет хиляди не са кой знае колко.
— Не са. Но банките държат милиони долари в трезорите си само във филмите. Касетите за ценности обаче могат да съхраняват цели състояния. И точно върху тях се съсредоточава тая банда. След като баба ми починала, майка ми сложила пръстена й с четирикаратов диамант в такава касета, да го пази и да ми го даде един ден. Сам по себе си дори пръстенът вероятно струва над четиридесет хилядарки. А кой може да каже в онези касети какво е имало? Застрахователният иск само за един от първите им обири бил на стойност три цяло и седем милиона. Вярно е и това, че хората преувеличават. Изведнъж се оказва, че някоя фамилна касета е съхранявала цяло огромно наследство. Но схващаш какво, общо взето, имам предвид.
Много добре схващах. Не че ме интересуваше особено.
— Та казваш, че името на Натали изникнало във връзка с един от тези обири?
— Да.
— В какъв смисъл?
— В един дребен, ама съвсем дребен смисъл — сви Шента палец и показалец на сантиметър един от друг, да ми покаже колко дребен бил смисълът. — Почти в никакъв смисъл, може да се каже. Сам по себе си не би заслужавал и капка внимание.
— Но теб те вълнува.
— Вече да.
— Защо?
— Защото изведнъж почти всичко около твоята истинска любов престава да има смисъл, затова.