По този въпрос нямаше спор.
— Та как ти се струват всичките тия работи? — попита Шента.
— Кои работи? Направо не знам какво да кажа. Не знам дори къде е самата Натали, а още по-малко пък — как би могла да бъде свързана по някакъв си дребен, ама съвсем дребен смисъл с обира на някаква банка.
— Същото имам и аз предвид. И на мен ми се стори без значение, но само докато проверих и другото име, което ми беше споменал — Тод Сандерсън.
— Не съм те карал да го проверяваш.
— Варно е, но то не ми попречи да го направя. И за него имах два хита. Големият хит, естествено, беше по повод на факта, че е бил убит преди седмица.
— Чакай! Да не искаш да кажеш, че и Тод е свързан със същия банков обир?
— Да. Ти не си ли чел Оскар Уайлд?
— Чел съм го — направих кисела физиономия.
— Той има една прекрасна сентенция: „Да изгубиш един родител, е нещастие, но да изгубиш два — това е признак на голяма разсеяност“.
— От „Колко е важно да бъдеш сериозен“ — уточних, тъй като съм академична натура и ми идва отвътре.
— Така. Едното лице, за което ме питаш, се споменава във връзка с банков обир. Нищо особено. Но и второто? В никакъв случай не може да е ново съвпадение.
Да не говорим, че някъде около седмица след обира убиват Тод Сандерсън, рекох си наум.
— И на Тод връзката с обира ли е в някакъв дребен, ама съвсем дребен смисъл? — поинтересувах се.
— Не. Но е дребна, бих казала.
— А по-точно?
— Макензиии!
Извърнах се към писъка и видях жена, която според мен приличаше прекалено много на Шента Нюлин: същия ръст, същите килограми, същата фризура. Така се беше облещила, сякаш в задния двор току-що се е разбил самолет. Проследих погледа й до Макензи, която пак се беше изправила върху пързалката.
Шента придоби безкрайно виновен вид.
— Много съжалявам, Кандис. Казах й да седне.
— Какво значи „казах й“? — възмути се Кандис.
— Извинявай. Наблюдавах я. Но и разговарях с този приятел.
— И смяташ, че това е оправдание?
С усмивка, в която се четеше „Е, свърших добра работа“, Макензи седна, спусна се по пързалката и хукна към другата жена.
— Мамче.
Аха. Ясно. Нищо ново под слънцето.
— Чакай да ви изпратя — каза помирително Шента.
— Вече сме навън — подчерта Кандис. — И сами ще заобиколим къщата.
— Ама не си видяла каква разкошна картина нарисува Макензи. Вътре е. Бас държа, че ще иска да си я вземе у дома.
Кандис и Макензи вече вървяха към предната част на къщата.
— Задръж я — обади се през рамо Кандис. — Вкъщи имам стотици рисунки на дъщеря ми.
Шента ги изгледа как минаха в предния двор. Нормалната й военна стойка се беше изгубила.
— С какво, по дяволите, съм се захванала и аз, Джейк?
— Стараеш се — рекох. — Живееш.
— Нищо няма да излезе от тая работа — завъртя глава тя.
— Обичаш ли го?
— Обичам го.
— Ще се получи. Но няма никак да ти е лесно.
— Ти пък откога се сдоби с толкова мъдрост?
— Завършил съм университета Ланфорд, а през деня гледам всякакви токшоута.
Шента се извърна и се загледа в люлката.
— Тод Сандерсън е имал касета за ценности в банката на Канал Стрийт — каза. — И е бил една от жертвите на обира. Толкоз. Погледнато отгоре — и тук няма да намериш някакъв особен смисъл.
— Само дето след една седмица го убиват — рекох.
— Да.
— Я ми кажи: от ФБР виждат ли някаква връзка между убийството му и обирите?
— Не съм вътре в разследванията им.
— Но?
— Лично аз не успях да видя никаква връзка. Обирът е бил в Манхатън, убийството му — в Палмето Блъф.
— Обаче?
— Обаче изскочи и името на твоята Натали.
— В някакъв дребен, ама съвсем дребен смисъл.
— Да.
— И колко дребен?
— След такива обири ФБР правят опис на всичко. На абсолютно всичко. В разбитите касети повечето хора са държали документи, които са смятали за ценни. Акции и облигации, пълномощни, нотариални актове, все от този род неща. Голяма част от тях, разбира се, са останали разхвърляни по пода. За какво им е на крадците цялата тази бумащина? ФБР обаче ги преглеждат най-старателно и ги описват. Някой си, да речем, съхранявал свидетелството за собственост на братовата му кола. При което името на брата веднага влиза в списъка.