Тридесет и трета глава
Животът на един университетски преподавател, особено ако живее в малък кампус, е доста ограничен. Прекарва го в сюрреалистичния свят на така нареченото висше образование. Чувства се удобно и не вижда защо трябва да си подава носа навън. Имах кола, но обикновено нямах поводи да я карам повече от веднъж седмично. На лекциите ходех пеша. Ходех пеша и до Ланфорд, до любимите ми магазини, заведения, кина, ресторанти и каквото има там за посещаване. Тренирах в супермодерния университетски фитнес комплекс. Светът беше изолиран — не само за студентите, но и за нас, които си изкарваме хляба по такива места.
Не усещаш как академичният свят на хуманитарните науки те обгръща отвсякъде като снежна топка.
А това постепенно изкривява и начина ти на мислене, разбира се, макар че в чисто физическо отношение през изминалата седмица и кусур, откакто бях видял некролога на Тод Сандерсън, пропътувах повече километри, отколкото за всичките шест предходни години взети заедно. Е, може и да преувеличавам, но съвсем малко. Случилите се през този кратък период физически сблъсъци, в съчетание със схващането от седенето с часове в коли и самолети, бяха доста изцедили силите ми. Вярно, крепеше ме повишеното ниво на адреналина ми, но както бях установил по най-трудния начин, и адреналинът не беше неограничен ресурс.
След като отбих от магистрала 202 и поех нагоре през селските райони покрай границата на Масачусетс с щата Ню Хампшър, усетих как почва да ми се схваща гърбът. Спрях пред някаква закусвалня, чиято голяма табела до шосето рекламираше сандвичите им с пържена треска. Предпочетох да се заситя с хотдог, поръсени със сирене пържени картофи и една кока-кола. Сториха ми се невероятно вкусни, та за един миг, тръгнал нагоре към тази усамотена колиба, умът ми се занима с концепцията за последното ядене на осъдения на смърт. Подобни мисли не са никак здравословни. Но не ми попречиха да погълна всичко с огромен апетит и дори да изям и втори хотдог, преди да се кача в колата. Усещах се особено ободрен.
Минах покрай щатския резерват „Отър Ривър“. До виличката на Малкълм Хюм ми оставаха някакви си десет минути. Не знаех на кой мобилен номер мога да му се обадя — не бях сигурен дори дали изобщо има в себе си клетъчен телефон — но и да можех, пак нямаше да му се обадя. Идеята ми по-скоро беше да се появя изневиделица и да разбера кое как е. Не исках да дам на професор Хюм време да се подготви. Търсех отговори и подозирах, че ще ги получа от моя някогашен наставник.
Пък и не ми трябваше да научавам кой знае колко. Научил бях достатъчно. Сега просто исках да се уверя, че Натали е жива и здрава, че знае, че по петите й са едни много лоши хора, и че евентуално, при възможност, бих могъл да избягам и да заживея с нея. Е, не е да не бях чул за правилата и клетвите на „Ново начало“, но какво разбира сърцето от правила и клетви?
Нямаше начин да няма начин.
Насмалко да подмина табелчицата, сочеща към Атъл Драйв. Свих наляво по черен път и тръгнах да катеря планината. Когато стигнах до върха, езерото Канет се ширна точно под мен, застинало като огледало. Масово се злоупотребява с израза „девствена природа“, но в мига, в който съзрях водата на езерото, той стигна до нови висоти. Спрях колата и слязох. Въздухът беше толкова свеж, че и едно вдишване ти стигаше да почувстваш как са се напълнили дробовете ти. Тишината и покоят бяха направо смайващи. Давах си сметка, че ако викна, ехото ще отеква и отеква и никога няма да изчезне докрай. Викът ми ще да остане да живее в тукашните гори, може да затихва полека-лека, но никога няма да умре, а ще се слее с другите някогашни звуци, които все още жужат тихичко сред едва долавящия се бръм на великата природна пустиня.
Оглеждах се да видя къща на брега на езерото. Нямаше такава. Но имаше два пристана. Със завързани към тях канута. И нищо повече. Върнах се в колата и поех наляво. Черният път плачеше за поддръжка. Колата подскачаше по неравностите, които подлагаха на изпитание амортисьорите и констатираха неадекватността им. Добре че застраховах взетия под наем автомобил, мина ми през ум — необичайна мисъл за моменти като сегашния, но знае ли човек накъде ще хукне мисълта му? Сетих се и за това, че професор Хюм притежаваше и пикап с четири двигателни колела — нетипично превозно средство за професор по хуманитарните науки. Сега вече разбрах защо.
По някое време видях пред себе си два успоредно паркирани пикапа. Спрях зад тях и слязох от колата. Неволно забелязах и множеството дири от гуми по пръстта — или Малкълм беше ходил няколкократно до някъде и се е връщал, или имаше в момента гости.