Но не бях сигурен какво точно ми говори това.
А когато погледнах нагоре по склона и видях къщурката с тъмните прозорци, буквално се просълзих.
Този път нямаше мека утринна светлина, нито онази розовост, която съпровожда пукането на зората. Слънцето залязваше зад колибата, хвърляше дълги сенки и превръщаше някогашната привидно необитавана и напусната сградичка в нещо по-черно и заплашително.
Беше колибата от картината на Натали.
Заизкачвах се по хълма към предната врата. Усещах се като в сън, като Алиса в страната на чудесата, сякаш излизах от реалния свят и навлизах в картината на Натали. Стигнах до вратата. Копче за звънец нямаше. А когато почуках, звукът раздра тишината така, сякаш бях стрелял.
Изчаках, но не чух ответен звук.
Почуках втори път. Пак нищо. Обмислих какъв да е следващият ми ход. Можех да сляза до езерото да проверя дали Малкълм не е там, но пълният покой, който ме заобикаляше, ми подсказваше, че долу няма никой. Притесняваше ме и наличието на всички онези следи от гуми.
Завъртях топката на вратата. Беше отключено. Нещо повече: брава изобщо нямаше, нито процеп, в който да пъхнеш ключ, било то в топката или под нея. Отворих и влязох. Тъмно. Щракнах ключа на лампата.
Няма никой.
— Професор Хюм?
След дипломирането ми той настояваше да го наричам „Малкълм“, но така и не успях да си пречупя езика.
Надникнах в кухнята. Празна. Спалнята беше една-единствена. Отправих се натам, неволно пристъпвайки на пръсти.
А като влязох в стаята, сърцето ми падна, сякаш беше камък.
О, не…
Малкълм Хюм лежеше проснат по гръб върху леглото, със засъхнала пяна на лицето, с полуотворена уста, с лице, разкривено от последния му, замръзнал вик на агония.
Коленете ми се огънаха. Наложи ми се да се подпра на стената. Нахлулите спомени насмалко да ме съборят на пода: първата му лекция, на която присъствах като първокурсник (за Хобс, Лок и Русо), първата ни среща в кабинета, който сега се води мой (обсъждахме как художествената литература изобразява законите и насилието), часовете, които бях посветил на дипломната си работа (на тема „Законност“), мечешката му прегръдка в деня, в който завърших, и сълзите в очите му.
— Така и не миряса — каза нечий глас зад гърба ми.
Извърнах се. Джед беше насочил в мен пистолета си.
— Не съм го убил аз — рекох.
— Знам — приковал ме беше с погледа си Джед. — Сам го направи. Цианкалий.
Сетих се за кутийката с хапчето на Бенедикт. И думите му, че всеки член на „Ново начало“ имал по една.
— Нали ти казахме да стоиш настрана.
Тръснах глава да се овладея, да внуша на онази част от мен, която копнееше да рухне и скърби, че още не е дошъл подходящият момент.
— Всичко това е започнало, преди да се намеся. И изобщо не подозирах за съществуването му, докато не видях некролога на Тод Сандерсън.
Джед изведнъж придоби страшно уморен вид.
— Няма значение. По милион начина се опитахме да ти покажем, че не бива да се месиш. Но ти не се вслуша. Все едно е дали си виновен, или невинен. Ти знаеш кои сме. И че сме положили клетва.
— Да ме убиете.
— В случая — да. — И Джед пак погледна към леглото. — След като Малкълм се почувства длъжен да сложи край на живота си по този начин, нима не съм аз длъжен да сложа край на твоя?
Но не стреля. Явно Джед не изгаряше вече от желание да ме гръмне. Усещах го. Изпитвал го е, докато е смятал, че аз съм убиецът на Тод, но никак не му се щеше да ме пречука само за да запазя мълчание. В крайна сметка погледна отново трупа.
— Малкълм те обичаше — каза Джед. — Като собствен син. Не би желал… — Гласът му затихна, а ръката му сне оръжието.
Направих пробна крачка към него.
— Джед?
Той се извърна към мен.
— Имам чувството, че ми е ясно как хората на Максуел Майнър са успели да се доберат до Тод.
— Как?
— Но първо трябва да си изясня едно нещо — рекох. — Кой положи началото на „Ново начало“ — Тод Сандерсън, Малкълм Хюм или… ти, да речем?
— Каква връзка може да има това с каквото и да било?
— Ъъ… просто ми гласувай за секунда мъничко доверие, а?
— Основоположникът на „Ново начало“ беше Тод — отговори ми Джед. — Бяха обвинили баща му в чудовищно престъпление.