Онези дири от гуми не ми излизаха от акъла.
— Той е избрал да се самоубие — рекох, загледан в леглото. — А ако се съди по липсата на разложение, трябва да е било съвсем наскоро. Защо го е направил?
— Боже мой! — проумя положението и Джед. — Защото са го намерили хората на Майнър.
Думите му бяха придружени от шума на спиращи коли пред колибата. Вече всичко се избистряше. Хората на Майнър вече са били тук. Малкълм ги е видял, че идват, и е взел нещата в свои ръце.
Какво им е оставало в такъв случай?
Ами да устроят засада. Да оставят някой да следи къщата и да им сигнализира при нечия поява.
Двамата с Джед се юрнахме към прозореца. В този момент вратите на двете спрели черни коли се отвориха. И от тях излязоха петима въоръжени мъже.
Единият беше Дани Зукър.
Тридесет и четвърта глава
Петимата се пръснаха полуприведени.
Джед бръкна в джоба си и извади кутийка. Отвори я и ми подхвърли хапчето.
— Не ми трябва — рекох.
— Аз съм въоръжен. Ще се опитам да ги задържа. А ти намери начин да се измъкнеш. Но ако не успееш…
Отвън долетя викът на Дани:
— Имате само един изход! Да излезете с вдигнати ръце.
И двамата приклекнахме ниско.
— Вярваш ли му? — попита ме Джед.
— Никак.
— И аз. Няма начин да ни остави живи. Така че всяка секунда работи в тяхна полза и им дава възможността да се разгърнат. — Понадигна се. — Гледай да се измъкнеш отзад, Джейк. Аз ще те прикривам.
— Какво?
— Върви!
Без дума повече да каже, Джед изби едно от стъклата на прозореца и натисна спусъка. За части от секундата ответният огън надупчи стената на колибата и доизби и останалите стъкла. По мен се посипаха парчета.
— Бягай! — кресна ми Джед.
Нямаше смисъл да чакам да потрети. Залазих като командос към задната врата — единственият ми шанс, доколкото можех да преценя. Опрял гръб в стената, Джед стреляше напосоки, без да се прицелва. Набутах се в кухнята, продължавайки да лазя по балатума. И стигнах до задната врата.
— Първият падна! — викна в това време тържествуващо Джед.
Чудесно. Само още четирима. Огънят се засили. Стените почнаха да поддават под дъжда от куршуми, който пронизваше дървената стена. Видях как улучиха Джед веднъж, после и втори път и тръгнах да се връщам.
— Не! — изкрещя ми той.
— Джед…
— Да не си посмял! Изчезвай!
Колкото и да исках да му помогна, явно беше, че е безсмислено до глупост. Вместо да му помогна, щях само да умра. Джед успя да се изправи на крака. И тръгна към входната врата.
— Окей! — провикна се. — Предавам се.
Пистолетът беше все още в ръката му. Погледна ме, намигна ми и с жест ми нареди да не спирам.
Надникнах през задния прозорец и се приготвих да изскоча. Колибата беше досами горичка. Ако успеех да се добера до горичката, щях да имам някакви шансове. Друг план нямах. Поне за непосредствени действия. Извадих айфона и го включих. Имаше покритие. Набрах 911, като не преставах да наблюдавам през прозореца.
Вляво от задната врата стоеше един от онези. По дяволите!
— Девет-едно-едно. Какво е естеството на спешния ви случай?
Обясних й набързо, че се стреля и че има най-малко двама ранени. Дадох й адреса и оставих телефона на масата, без да прекъсвам връзката. Зад гърба си чух вика на Дани Зукър:
— Окей, хвърли първо пистолета навън.
И ми се стори, че този път видях усмивка на лицето на Джед. От него течеше кръв. Нямах представа къде е улучен и дали е смъртно ранен, но Джед, изглежда, знаеше. Даваше си сметка, че, така или иначе, животът му свършва, а мисълта явно му носеше странен душевен покой.
Джед отвори вратата и започна да стреля. Чух как втори човек изкрещя от болка — предполагам, че поредният куршум на Джед беше стигнал до целта си, — след което се разнесе глухото пльокане на куршуми от автоматично оръжие, попадащи в човешка плът. Оттам, където се намирах, видях как тялото на Джед отхвръкна назад с веещи се на главата ръце, като в някакъв ужасен танц. Строполи се в къщата. Куршумите продължаваха да се забиват и да разтърсват безжизненото му тяло.