— С цел създаване на подходящо настроение — поясни той и сигурно беше прав, ако ставаше дума за настроението да го халосам по физиономията.
Виж, почивният комплекс на Натали беше коренно различен. Нарекли го бяха „Колония за творческо презареждане“, а атмосферата му беше далеч по-сходна с някоя хипарска „Кумбая“ комуна, предлагаща хрупкащи едрозърнести закуски и коноп. През почивките художниците се трудеха в градината с органични растения (и нямам предвид само хранителни такива). А вечер сядаха около огъня и пееха песни за мир и хармония, на които и Джоан Бейз можеше да завиди. Най-интересното беше, че не се радваха на непознати посетители (сигурно най-вече заради „органичните реколти“, които отглеждаха), а поведението и на част от обслужващия персонал се отличаваше с някаква отсянка на тайнственост и култизъм. На площ имотът превишаваше четиристотин декара и включваше главна сграда, истински селски къщи с огнища и самостоятелни тераси, плувен басейн, създаден умишлено да напомня естествен вир, и столова, която предлагаше фантастично кафе и огромно разнообразие от сандвичи с неизменния вкус на кълнове, посипани с талаш; а на границата със самия град Крафтборо — и бяла църквичка, където човек можеше при желание и да се бракосъчетае.
Първото, което ми направи впечатление, беше порталът, лишен от някогашния си изписан в крещящи краски надпис „ТВОРЧЕСКО ПРЕЗАРЕЖДАНЕ“, каквито обикновено се срещат по летните детски лагери. Поради наличието на дебела верига, нямаше как да тръгна по алеята с колата. Отбих встрани, угасих двигателя и слязох от автомобила. Няколкото табели „Вход забранен“ си бяха там още от едно време. Само че при присъствието на новата верига и липсата на приветстващото „Творческо презареждане“ тонът на предупредителните табели зазвучаваше доста по-зловещо.
Не бях сигурен какво следва да предприема.
Помнех, че главната сграда е на около четиристотин метра нагоре по алеята. Можех да оставя колата тук и да тръгна пеш по нея. Да видя кое какво е. Но каква полза щеше да има? От шест години не бях идвал тъдява. Вероятно собственикът на курорта е продал земята, а пък новият държи на спокойствието. Сигурно на това се дължеше промяната.
Но някак си не ми звучеше убедително.
Добре де, какво може да ми се случи, рекох си, ако отида да почукам на вратата на главната сграда? Да, ама дебелата верига и табелите да не се влиза някак си не отговаряха на постелка пред вратата с приветствието „Добре дошли“. И докато умувах какво да предприема, до мен спря патрулен автомобил на полицията в Крафтборо, от който слязоха двама униформени. Един нисък и набит, с пренапомпани във фитнеса мускули. Другият — висок и слаб, със зализана назад коса и мустачките на актьор в нямото кино. И двамата носеха авиаторски очила, така че да не се виждат очите им.
Малчото намести леко колана на гащите си.
— С какво мога да съм полезен?
И двамата ме гледаха мръсно. Или поне на мен така ми се стори. Все пак не можех да видя очите им.
— Дойдох специално да разгледам курорта „Творческо презареждане“.
— Кое? — учуди се Малчо. — Защо?
— Защото се нуждая от творческо презареждане.
— О, опитваме се да остроумничим, значи!
Гласът му беше с една нотка по-заядлив, отколкото ми се искаше. Не ми харесваше това му отношение. А и не можех да си го обясня, освен с това, че двамата бяха полицейски служители в малко градче, а пък аз бях първият, с когото можеха да се заядат за нещо друго, освен за пиене на непълнолетна възраст.
— Не, сър — рекох.
Малчо погледна Дългуча, който все още и дума не беше обелил.
— Сбъркал си адреса.
— Почти съм убеден, че това беше мястото — казах.
— Тук няма никакво „Творческо презареждане“. Закриха го.
— Добре, кое е вярното? — попитах.
— Не те разбрах?
— Адреса ли съм сбъркал, или курортът „Творческо презареждане“ е закрит?
Отговорът ми никак не се понрави на Малчо. Сне нервно очилата и ги използва да ме посочи.