— Ти пак ли се напъваш да оригиналничиш?
— Не, просто търся моя си курорт.
— Не знам за какъв курорт говориш. Тая земя е собственост на фамилията Дракмън от… колко горе-долу, Джери? — от петдесет години?
— Най-малко — потвърди Дългуча.
— Ама аз бях тук само преди шест години — продължих да настоявам.
— Това не мога да знам — рече Малчо. — Знам обаче, че се намираш в частен имот и ако не се ометеш, ще ми се наложи да те окошаря.
Погледнах нозете си. Бяха върху шосето, а не върху алеята или друга част от частен имот.
Малчо се навря съвсем близо в мен, навлизайки в личното ми пространство. Признавам си: уплаших се, но пък благодарение на стажа си като охранител в бар бях научил поне едно нещо: не проявявай страх. Всеки е чувал това правило във връзка с животинския свят, но честна дума ви давам — няма по-диви животни от човеците, „разпускащи“ нощем по баровете. Така че колкото и да не ми хареса накъде вървят нещата, колкото и да нямах сериозни аргументи и продължавах да се чудя как да се измъкна жив и здрав от ситуацията, не отстъпих и крачка пред навиращия се в мен Малчо. Което съвсем пък не му се понрави.
— Я покажи някакъв документ за самоличност бе, пич.
— Защо?
Малчо погледна Дългуча.
— Джери, я пусни в компютъра номера на автомобила на този гражданин.
Джери кимна и се отправи назад към патрулката.
— За какво? — настоявах. — Не разбирам. Просто търся един курорт.
— Имаш, значи, следния избор — разясни ми Малчо. — Или — вдигна дебело показалче — без повече приказки ми показваш документ за самоличност, или — да, второ дебело пръстче — те арестувам за влизане в чужд имот.
Нито един от вариантите не ми хареса. Хвърлих поглед на дървото зад гърба ми и забелязах, че към нас е насочено нещо приличащо на охранителна камера. И това не ми харесваше, ама никак, но и нищо нямаше да спечеля от ядосването на полицай. Трябваше да си държа устата затворена.
Понечих да извадя портфейла от джоба си, но Малчо вдигна ръка да ме възпре.
— Леко! Много бавничко.
— Моля?
— Бръкни си в джоба. Но без резки движения.
— Ти, естествено, се шегуваш, нали?
Било каквото било със затворената уста.
— Имам ли вид на човек, който се шегува? Бъркаш само с два пръста — палец и показалец. Съвсееем бавно.
Портфейлът ми беше дълбоко в предния ми джоб. Да го извадя само с два пръста, ми отнемаше повече време, отколкото трябваше.
— Чакам те — каза оня.
— Само още една секунда.
Най-после успях да го измъкна и му го подадох. А той взе да рови из него, сякаш търсеше някакво съкровище. Спря се на личната ми карта от университета Ланфорд, огледа снимката, погледна ме мен, накрая се смръщи.
— Ти ли си тоя?
— Аз.
— Джейкъб Фишър.
— Всички ми викат Джейк.
Той огледа още по-смръщено снимката.
— Така е — рекох. — Трудно е за фотографа да улови неподправения ми животински магнетизъм.
— Това е университетска лична карта.
Не чух думите му да съдържат въпрос, затова и не отговорих.
— Виждаш ми се малко старичък за студент.
— Не съм студент. Професор съм. Виж там къде пише „Преподавател“.
Дългуча се върна от патрулката и завъртя глава. Това вероятно означаваше, че проверката на регистрационния номер е била отрицателна.
— Та какво търси този прочут професор в нашето градче?
А аз се сетих за нещо, което веднъж бях видял по телевизията.
— Ще трябва пак да си бръкна в джоба. Нали може?
— Защо?
— Ще видиш.
Извадих смартфона си.
— Това пък за какво ти е? — попита Малчо.
Насочих го към него и натиснах бутона за видеозапис.
— Телефонът ми предава на живо образът ви към домашния ми компютър. — Това си беше чиста лъжа. Записът се осъществяваше единствено на телефона, но той нямаше как да знае. — Всичко, което говорите и правите, се вижда и от моите колеги. — Пак лъжи, ама яки. — Много ми е любопитно защо точно ви е притрябвало да гледате личната ми карта и да задавате толкова много въпроси около самоличността ми.
Малчо пак си сложи очилата, сякаш щяха да прикрият беса му. Толкова силно стисна устните си, че те чак се разтрепериха. Но ми върна портфейла с думите:
— Получихме оплакване, че сте влязъл в чужд имот. И въпреки че ви заварихме в чужд имот и изслушахме вашето обяснение, че сте търсели някакъв несъществуващ курорт, решихме да ви пуснем само с предупреждение. Молим ви да напуснете имота. Приятен ден.