При което тя виновно сведе поглед.
— Няма как да не я помните тази сватба — рекох.
— Факт е, че, за съжаление, не я помня.
Приближих се и се надвесих отгоре му.
— Напротив. Убеден съм, че я помните.
Долових отчаянието в тона ми и не му се зарадвах. Преподобният Кели направи опит да ме погледне право в очите, но нещо не му се удаде.
— В лъжа ли ме обвинявате?
— Помните я — настоях. — Но защо не желаете да ми помогнете?
— Нищо не помня. Но пак питам: защо толкова държите да откриете съпругата на друг човек или, ако приемем обяснението ви за вярно — жена, която съвсем наскоро е овдовяла?
— За да й изкажа съболезнованията си — отвърнах.
Кухите ми думи увиснаха като петно гъста влага във въздуха. Никой не помръдна. Никой не проговори. Накрая тишината бе нарушена от преподобния Кели:
— Каквито и да са подбудите ви да търсите тази жена, от наша страна няма да намерите подкрепа. — Отстъпи назад и ми посочи вратата. — И най-горещо ви препоръчвам моментално да си вървите.
И аз пак се затътрих по пътеката към центъра на селото, зашеметен от измяната и сърдечната болка. За поведението на преподобния почти успявах да намеря обяснение. Дори и да си спомняше сватбата — а аз силно подозирах, че си я спомня, — не желаеше да предостави на зарязаното гадже на Натали никакви сведения извън онези, които зарязаното гадже, така или иначе, вече притежава. Като хипотеза ми прозвуча доста крайно, но съдържаше поне известна логика. Онова, което противоречеше на всякаква логика обаче, бе: защо Люси Кътинг така и не откри нищо за сватбата на Натали и Тод в онези идеално безупречни регистри? И как така никой изобщо не беше и чувал за курорта „Творческо презареждане“?
Както и да го гледах, не се връзваше.
Хубаво. А сега? Тук ме доведе надеждата… за какво? Като начало — да науча фамилното име на Тод. Това щеше евентуално да доведе до бърза развръзка. Или да попадна на някого, който все още контактува с Натали. Това също би довело до доста бърза развръзка.
Обещай ми, Джейк. Обещай ми да ни оставиш на мира.
Последните думи, казани ми от любовта на моя живот. Съвсем последните. Но ето че шест години по-късно се бях върнал там, откъдето започваше всичко, за да наруша обещанието си. Изчаках да ми просветне къде точно е иронията в това положение, но иронията отказваше да се прояви.
В мига, в който влязох в центъра на градчето, заковах намясто пред достигналия до носа ми нежен аромат на прясно печени сладкиши. Книжарницата кафене на Крафтборо. Любимите кифлички на Натали. Размислих и реших, че нищо не ми пречи да опитам.
С отварянето на вратата издрънча някакво звънче, но звукът му бързо потъна в небитието. Елтън Джон пееше, че детето се казвало Ливон и че от него щял да излезе свестен човек. Кръвта ми кипна и в същото време ме прониза хлад. И двете масички бяха заети, включително, разбира се, и нашата някогашна любима. Стоях там неподвижен, втренчил се в нея като някакъв възедър глупак, и мога да се закълна, че за миг дори ми се стори, че чух смеха на Натали. Зад гърба ми влезе мъж с тъмночервена бейзболна шапка. Аз все още препречвах входа.
— Ъъ… ако обичате — каза новодошлият.
Отместих се да му направя път. Погледът ми се насочи към бара на кафенето. Зад него, с гръб към мен, стоеше жена с рошави къдрави коси, облечена в — браво, познахте — риза на лилав батик. Куки, без никакво съмнение. Пулсът ми леко се ускори. А тя се обърна, забеляза ме и се усмихна.
— Избрахте ли си нещо?
— Здрасти, Куки.
— Здравейте.
Мълчание.
— Не ме ли помниш?
Бършеше с кърпа пудрата захар от ръцете си.
— С физиономиите не ме бива особено, но с имената съм още по-зле. Какво да ви сервирам?
— Навремето идвах редовно тук. С приятелката ми Натали Ейвъри. Винаги сядахме на ъгловата масичка.
Кимна, но не така, че да покаже, че се е сетила. А по-скоро по начина, по който се успокоява луд човек.
— Те, клиентите, край нямат. Кафе? Донът?
— Натали умираше за твоите английски кифлички.
— Кифличка, значи. С боровинки ли?
— А аз се казвам Джейк Фишър. И пишех дисертация за законността. Ти редовно ме разпитваше за нея. А Натали беше художничка от творческия курорт. И редовно рисуваше в скицника си в ей онзи там ъгъл. — И го посочих, сякаш имаше някакво значение. — Преди шест години. През лятото. Как не се сещаш? Нали тъкмо ти насочи вниманието ми към нея?