— Ъхъ — отвърна тя, а пръстите й си играеха с гердана, сякаш опипваха молитвена броеница. — Една от ползите да имаш име от рода на Куки. Такова име трудно се забравя. Засяда ти в паметта. Лошото обаче е там, че всеки смята, че си длъжна да им помниш и ти техните, щом те помнят твоето. Нали ме разбирате?
— Разбирам — рекох. И пак опитах: — Ама ти наистина ли не ни помниш?
Изобщо не си направи труд да ми отвърне. Огледах се. Хората по масите бяха взели да се чувстват неловко. Онзи с тъмночервената бейзболна шапка се правеше, че разглежда списанията и нищо не чува. А аз пак се захванах с Куки.
— Едно малко кафе.
— А кифлички?
— Не, благодаря.
Тя взе да пълни чашата.
— Ти още ли си с Дениз? — попитах.
Тялото й се вдърви.
— И тя работеше в курорта горе на хълма — рекох. — Оттам я знам.
Забелязах как Куки преглътна.
— Никога не сме работили в курорта.
— Много добре ви помня. В „Творческо презареждане“, право нагоре по оная пътека. Дениз носеше кафе и кифлички, от твоите.
Тя доля кафето и остави чашата пред мен на бара.
— Вижте какво, господине, много работа си имам.
А аз се приведох още по-напред.
— Натали обожаваше кифличките ти.
— Това вече го чух.
— И двете все за тях си говорехте.
— Аз за моите кифлички с кого ли не си говоря. Съжалявам, но вас изобщо не си ви спомням. Може би сбърках, че не се престорих и не взех да се превземам: „О, ама разбира се, как да не ви помня и теб, и приятелката ти, която толкова харесваше кифличките ми. Та как я карате вие двамата?“. Но не ми е в стила. Така че взимайте си кафето. Друго ще желаете ли?
Подадох й визитката си с всичките ми телефонни номера.
— Ако все пак се сетиш за нещо…
— Друго ще има ли? — повтори тя, но с доста по-рязък тон.
— Не.
— Сметката ви дотук е долар и половина. Приятен ден.
Девета глава
Сега вече разбирам какво значи да имаш чувството, че някой те следи.
Как усетих ли? По интуиция, предполагам. Долови го моят примитивен обонятелен мозък. Едва ли не по физически път. Плюс факта, че откакто излязох от Крафтборо, подире ми се влачеше все един и същ автомобил — сив ван шевролет с върмонтски номера.
И не бих се заклел категорично, но ми се струваше, че шофьорът му носи тъмночервена бейзболна шапка.
Не ми идеше наум как да реагирам. На всичко отгоре падналият мрак ми пречеше да му видя ясно номерата. Но щом забавех, забавяше и той. А щом подадях повече газ, сещате се какво става по-нататък. Дойде ми идея. Отбих в крайпътна почивна зона да видя оня какво ще направи. Видях как ванът забави ход, после продължи по пътя. Повече не го видях.
Така че може и да не ме е следял.
Оставаха ми само десетина минути път до Ланфорд, когато клетъчният ми телефон иззвъня. Бях го вързал през системата блутут на колата — нещо, което ми отне сума ти време да разгадая как става, — така че върху екранчето на радиото видях изписано името на Шента Нюлин. Нали ми беше обещала до края на деня да ми даде адреса на Натали. Приех разговора с помощта на бутон върху волана.
— Шента се обажда — обяви тя.
— Разбрах. Успях някак си да наглася оная работа — „търсещ абонат“.
— А пък аз си мислех, че след всичките ми години във ФБР съм станала неразкриваема. Къде си в момента?
— Прибирам се в Ланфорд.
— Откъде?
— Дълго е да ти го обяснявам. Откри ли адреса й?
— По този повод ти се обаждам — отвърна Шента. В шумовия фон зад нея май присъстваше и мъжки глас. — Работата се закучи.
— О? — рекох поради липса на друго, което можех да кажа в случая. — Проблем ли има някакъв?
Паузата й беше поне със секунда по-дълга, отколкото трябваше да е.
— Дай ми отсрочка до сутринта. — И прекъсна разговора.
По дяволите!
Не ми хареса тонът й. Не ми хареса и фактът, че на жена с жестоки връзки във ФБР й трябва чак до сутринта, за да установи адреса на произволно взета жена. Смартфонът ми звънна тихичко, да ме уведоми, че имам нов имейл. Не му обърнах внимание. Не че съм толкова съзнателен гражданин, но никога не разменям текстове и имейли, докато шофирам. Няма и две години, откакто един ланфордски студент пострада тежко, понеже пишел съобщение, докато бил зад волана. А осемнадесетгодишната жена на седалката до него — първокурсничка, която познавах от лекциите ми по законност — загина в катастрофата. Но поначало не бях поклонник на такива занимания — от много по-отдавна, още преди появата на обилните и очебийни данни колко е глупаво, да не кажем — направо престъпно — да пишеш есемеси по време на шофиране. Иначе обичам да карам. Да се наслаждавам на самотата и музиката. При всичките ми вече изложени възражения против изолирането от техниката, признавам, че откъсването от ежедневието е нещо, към което трябва по-често да се стремим. Съзнавам, че звуча като недоволен дядка, понеже, като видя събрали се около маса мои университетски „приятели“, неизменно се оказва, че всеки един е зает да пише есемес до някакъв невидим кореспондент и да търси, вечно да търси, изглежда, нещо по-добро — онзи целоживотен стремеж към дигитално по-зелена трева, онзи стремеж да помиришеш някакви далечни рози за сметка на онези под носа ти, но малко са моментите, в които се чувствам по-спокоен, по-самовглъбен, „по̀ дзен“, ако мога така да се изразя, отколкото в онези, в които съм си наложил да се откъсна от ежедневието.