— И какви бяха тези „смекчаващи вината му обстоятелства“?
— Другият студент… Макарти. Да, точно така се казваше. — Трейнър пое дълбоко дъх. — Та господин Макарти направил някакви обидни изказвания по повод на конкретен случай. А когато Сандерсън чул думите му, малко или повече… макар и разбираемо… изгубил контрол върху себе си. — При което Ибън вдигна длан пред лицето ми, все едно се канех да му възразя, макар изобщо да нямах подобно намерение. — Да, Джейкъб, известно ми е, че не оправдаваме насилието независимо от обстоятелствата. Сигурен съм, че точно това искаше да изтъкнеш. Но ние разгледахме този необикновен случай на всички възможни нива. Изслушахме неколцина от поддръжниците на Тод Сандерсън. Един от тях го бранеше с особен плам.
Срещнах погледа му и открих в него нещо като подигравка.
— И кой по-точно, Ибън?
— Ще ти подскажа: бившият собственик на тази къща.
Това наистина ме изненада.
Професор Хюм е заел страната на Тод Сандерсън?
— Как беше онзи любим израз на юристите? — И пак взе да отърква брадичката си. — Най-категорично. Стигна дотам, че след приключването на случая му помогна да основе благотворително дружество.
Напънах се да подредя парчетата от загадката. Хюм мразеше насилието във всичките му проявления. Беше от онези прекалено чувствителни хора. Жестокостта, независимо на какво ниво, го плашеше. Щом някой страдаше, страдаше и той.
— Признавам си най-честно — продължи Ибън, — че и аз се изненадах, но твоят наставник открай време проявяваше влечение към смекчаващите вината обстоятелства, не мислиш ли?
Разговорът се беше отклонил от Тод Сандерсън и се опитах да го върна на темата.
— И за какви смекчаващи вината обстоятелства ставаше дума в конкретния случай?
— Като начало, Тод Сандерсън се беше завърнал току-що след дълго отсъствие. По лични причини му се беше наложило да прекъсне за един семестър.
Вече взе да ми писва.
— Ибън?
— Слушам те.
— Хайде стига сме се прескачали, а? Кажи ми какво точно се е случило с Тод Сандерсън. Защо е трябвало да напусне кампуса? И какви са тези смекчаващи вината обстоятелства, заради които върл противник на насилието от рода на Малкълм Хюм е взел да оправдава едно толкова крайно насилствено действие?
— Не го ли пише в досието?
— Много добре знаеш, че липсва. В досието е включено единствено решението и нищо друго. Така че искам да чуя какво се е случило с него.
— Не с него — уточни Трейнър. — А с баща му.
Пресегна се зад себе си, взе чаша и ми я връчи. Без изобщо да ме попита; просто ми я подаде. Поех я и го изчаках да ми сипе от виното. Все още беше преди обяд, но усетих, че моментът никак не е подходящ за заклеймяване на сутрешното пиене. Приех питието с надеждата, че ще развърже езика му.
А Ибън Трейнър се облегна назад и кръстоса нозе. И се втренчи в своята чаша вино така, сякаш имаше пред себе си кристално кълбо.
— Спомняш ли си инцидента с детската бейзболна лига „Мартиндейл“?
Мой ред беше да се вгледам във виното. Отпих една глътка.
— Не беше ли някакъв педофилски скандал?
— Точно така.
Случаят беше отпреди петнадесет, а може би и двадесет години, но го помнех, понеже беше сред първите, около които пресата гръмна.
— Дето треньорът или шефът на детската бейзболна лига изнасилвал момченца. Това ли?
— В това поне го бяха обвинили.
— Защо? Не е ли било вярно?
— Не — изрече бавно Ибън и отпи нова дълга глътка. — Изобщо не беше вярно.
Седяхме и мълчахме.
— И какво общо има това с Тод Сандерсън?
— С него — нищо. — Езикът на Ибън почваше леко да се замята. — Но имаше общо с треньора или шефа на лигата, както го описа току-що.
— За баща му ли става дума? — светна ми изведнъж.
— Браво! Позна! — посочи ме с пръст Ибън.
Не ми идваше наум никакъв отговор.
— Тод Сандерсън прекъсна за един семестър, за да помогне на баща си — поясни Ибън. — Да му окаже финансова подкрепа, морална опора и прочее, тъй като бащата, естествено, беше незабавно уволнен от учителската му длъжност.
Обяснението ме изненада и обърка, но в същото време изкара на още по-преден план централния въпрос сред всички останали: каква изобщо връзка имаше всичко това с моята Натали?