— Спомените ми по случая са доста смътни — признах. — Как завърши историята? Вкараха ли бащата на Тод в затвора?
— Не. Оправдаха го.
— О? — успях само да кажа.
— Около окончателната присъда не се вдигна никакъв шум. Това си е нормално в нашето общество. Обвиненията гърмят от първите страници. Опроверженията се тушират.
— Искаш да кажеш, че не са установили вината му?
— Точно така.
— Е, да, но разликата между недоказана вина и доказана невинност е доста съществена.
— По принцип — да, но не и в случая — отбеляза Ибън. — Още през първата седмица на процеса стана ясно, че цялата история била измислена от родител, който искал да си отмъсти на бащата на Тод за това, че не пуснал сина му в игра. Клюката полека-лека набрала инерция. Но в крайна сметка бащата на Тод беше оправдан по всички обвинения.
— След което Тод се върна в университета?
— Да.
— И предполагам, че язвителната забележка е била свързана с обвиненията против баща му?
— Абсолютно прав сте, сър — вдигна чашата си за престорен тост Ибън. — Понеже, въпреки пълната липса на улики, мнозина продължаваха да вярват, че там, където има дим, има и огън. И че господин Сандерсън все в нещо се е провинил. Не точно в това отношение, но може би в друго. Особено след онова, което се случи след делото.
— И какво точно се случи след делото?
Той пак се отплесна по чашата си. Взе да ми се изплъзва от контрол.
— Ибън?
— Събирам си мислите.
Зачаках. Оставих го да се съсредоточи.
— Тод Сандерсън произхождаше от малко южняшко градче. Баща му бил прекарал целия си живот там. А след процеса представяш си какво му е било. Никъде не искали да го вземат на работа. Приятелите престанали да му говорят. Никой не щял да му повярва докрай. Звънне ли веднъж камбаната, звъна не можеш го спря, Джейкъб. Нали точно на това учим тук студентите? Останал един-единствен човек, който му вярвал.
— Тод ли?
— Той.
— Други нямало ли е в семейството? Майката на Тод?
— Отдавна починала.
— И какво става след това?
— Баща му, разбира се, бил съсипан, но настоял Тод да продължи следването си. Ти видя ли му оценките на Тод?
— Видях ги.
— Значи, си наясно, че в началото Тод беше прекрасен студент, сред най-добрите в цялата история на Ланфорд. Очакваше го светло бъдеще. И баща му е бил наясно с това. Но Тод отказал да се върне. Не желаел да изостави баща си в най-тежкия за него момент. Категорично заявил, че остава у дома до окончателното оправяне на нещата. Но както е всеизвестно, подобни ситуации никога не се оправят. Поради което баща му се видял принуден да постъпи по единствения начин, който според него щял да сложи и край на мъките му, и да освободи сина му да продължи с учението.
Тук погледите ни се срещнаха. Неговият беше вече просълзен.
— Не може да бъде — промълвих.
— Може, може.
— И как…
— Баща му влязъл с взлом в училището, където преди това работел, и си пръснал черепа. Защото не искал синът му да е този, който ще открие трупа.
Дванадесета глава
Три седмици преди да ме остави Натали, докато все ще бяхме лудо влюбени, успяхме да се измъкнем тайно от двата ни творчески курорта в Крафтборо и да посетим Ланфорд.
— Много искам да видя това място, което толкова обожаваш — каза тогава Натали.
И си спомням как очите й светнаха, когато влезе с мен в кампуса. Вървяхме хванати за ръка. Натали носеше на главата си странна и затрогваща на вид огромна сламена капела и тъмни очила. И изобщо приличаше на кинозвезда, която се мъчи да остане незабелязана.
— Къде водеше готините студентки, докато следваше тук? — попита ме.
— Право в леглото.
— Сериозно те питам — перна ме игриво тя през ръката. — Гладна съм.
Така че се отправихме към ресторанта на Джуди на Мейн Авеню. Джуди беше майсторка на пандишпанените сладкиши с ябълки и масло. А Натали умираше за такива десерти. Наблюдавах я как попива всичко около себе си — и художествените творби, и декора, и младите сервитьорки, и менюто, всичко.
— Значи, тук си водил младите си дами, а?
— Само по-изисканите — отвърнах й.
— Добре. А къде водеше онези… неизисканите?
— При Барсолоти — съседния долнопробен бар — захилих се.