— Къде?
— И играехме на кондомна рулетка.
— Моля?
— Е, не с момичетата, де. Помайтапих се. Там ходех с приятели. В мъжката тоалетна имаше машинка за презервативи.
— Машинка за презервативи?
— Точно така.
— Нещо като монетен автомат за презервативи?
— Правилно — потвърдих.
— Изискана работа — кимна Натали.
— Знам. И аз така мисля.
— И какви бяха правилата на кондомната рулетка?
— Глупости.
— А, не ми се измъквай по тоя начин. Чакам да чуя.
И ми пусна оная усмивка, от която свят ми се завиваше.
— Окей — кандисах. — Играе се от четирима… А бе, хлапашки истории.
— Моля ти се! Адски ми е интересно. Карай нататък. Играе се от четирима, казваш… — и с жест ме подкани да продължа.
— Презервативите се предлагаха в четири цвята — обясних й. — Среднощно черно, черешово червено, лимонено жълто и портокалово оранжево.
— Последните два си ги измисли в момента.
— Добре де, нещо от този род, все пак. Въпросът е, че се продават в тези четири цвята, но не знаеш точно кой ще ти се падне. Така че всеки от нас залага по три долара на своя цвят, после един отива до машината и донася кондома, който му се е паднал. Но цветът му не е известен, докато не разкъсаш опаковката. Един прави барабанен туш, втори се прави на радиокоментатор, все едно предава състезание от олимпиадата. Накрая опаковката се разкъсва и който е познал цвета, печели.
— Ама това си е направо зашеметяващо.
— Нали — съгласих се. — Но като имаш предвид, че на победителя се полагаше да поръча следващата кана с бира, финансовата му облага не беше кой знае колко голяма. По някое време играта се разпространи до такава степен, че собственикът на кръчмата Барси състави цял правилник и таблица с класиране.
— Хайде да поиграем — хвана ме тя за ръката.
— Кога, сега ли? Не.
— Моля ти се!
— Изключено.
— Пък след играта — прошепна ми Натали и ми хвърли такъв поглед, че ми опърли веждите — ще можем да използваме кондома.
— Залагам на среднощно черно — рекох.
А тя се разсмя. Спомних си този неин смях на влизане в ресторанта на Джуди, все едно смехът й и досега отекваше и ми се подиграваше. Не бях влизал в „Джуди“ от… ами от шест години. Погледнах към масата, на която седяхме тогава. Беше празна.
— Джейк?
Извъртях се надясно. Шента Нюлин седеше на усамотена маса до еркерните прозорци. Нито ми махна, нито ми кимна. И изобщо езикът на тялото й — винаги заредено със самочувствие — не беше обичайният. Седнах насреща й. Почти не ме погледна.
— Здрасти — рекох.
Без да отлепя поглед от масата, Шента каза:
— Джейк, разкажи ми тази история от начало до край, ако обичаш.
— Защо? Какво има?
Очите й се вдигнаха и ме приковаха като на разпит. Сега вече си личеше кой е бил агент на ФБР.
— Наистина ли става дума за твое бивше гадже?
— Моля? Да, разбира се.
— И какво изведнъж си се разбързал да я намериш?
Поколебах се с отговора.
— Джейк?
Сетих се пак за имейла:
Обеща ми.
— Помолих те за помощ — подсетих я.
— Знам.
— Така че или ми кажи какво си установила, или дай да забравим за молбата ми. Просто не мога да си обясня за какво ти е да знаеш повече.
Младата сервитьорка — Джуди винаги наемаше студентки — ни връчи по едно меню и попита ще желаем ли да пием нещо. Поръчахме си леден чай. След като момичето си тръгна, Шента пак извърна приковаващия поглед към мен.
— Не забравяй, че се мъча да ти помогна, Джейк.
— Дай да оставим нещата така, както са.
— Ти това не го казваш на сериозно, нали?
— Ни най-малко — рекох. — Тя ме беше помолила да я оставя на мира. Вероятно сбърках, че не я послушах.
— Кога?
— Кога кое?
— Кога те помоли да я оставиш на мира? — уточни Шента.
— Има ли значение?
— Просто ми отговори. Може да е важно.
— По кой начин? — Но после си дадох сметка, че няма нищо лошо в това, да й отговоря, и добавих: — Преди шест години.
— Каза, че си бил влюбен в нея.
— Да.
— Въпросният разговор при раздялата ви ли се проведе?
— На сватбата й с друг мъж.