Това вече я накара да примига. Думите ми явно успяха да притъпят пронизващия поглед, поне за този момент.
— Позволи ми да уточня: когато отиде на сватбата й, ти все още ли беше влюбен в нея? Пардон. Глупав въпрос. Разбира се, че си бил. И все още си. Та ти, значи, отиде на сватбата й и докато беше там, Натали ти каза да я оставиш на мира, така ли?
— Общо взето — да.
— Голяма сцена ще да е било.
— Би трябвало, но не беше. Ние съвсем наскоро се бяхме разделили. В крайна сметка тя предпочете друг пред мен. Бивше нейно гадже. Няколко дни по-късно сключиха брак. — И направих опит да свия рамене, в смисъл „Случват се такива работи“.
— Мислиш ли? — попита Шента, килнала объркано глава като някоя първокурсничка. — Давай нататък.
— Какво има за даване. Отидох на сватбата. Натали ме помоли да приема нейния избор и да ги оставя на мира. Обещах й да го направя.
— Разбирам. Имал ли си някакъв контакт с нея през изминалите оттогава шест години?
— Не.
— Абсолютно никакъв?
Едва сега си дадох сметка какъв професионалист имах насреща си. Бях се зарекъл нищо да не й казвам, а сега буквално не можех да млъкна.
— Точно така. Абсолютно никакъв.
— Но си сигурен, че се казва Натали Ейвъри.
— В това отношение е трудно човек да сбърка. Стига толкова въпроси, Шента. Кажи сега ти какво откри?
— Нищо.
— Как така „нищо“?
Сервитьорката се завърна с широка усмивка и ледения ни чай.
— Джуди ви изпраща от пресните пандишпанени сладкиши.
Гласът й беше весел, млад, напевен. Уханието на сладкишите се разнесе над масата и ми припомни за последното ми предишно посещение тук — да, тъкмо преди шест години.
— Имате ли въпроси по менюто? — попита дяволито сервитьорката.
Не можах да й отговоря.
— Джейк? — подсети ме Шента.
— Нямам въпроси — преглътнах.
Шента си избра сандвич с печени на скара гъби портобело. Аз се спрях на пуешката шунка с маруля и домат върху ръжен хляб. А след като сервитьорката си замина, се наведох през масата:
— Какво искаш да кажеш с това, че не си открила нищо?
— Кое точно не ти е ясно в думата „нищо“, Джейк? Нищо не намерих за някогашната ти любима — хич, въобще, кръгла нула. Нито адрес, нито данъчни декларации, нито извлечения от банкова сметка или кредитна карта. Нищичко, нищо, нищо. Няма и капка доказателство, че твоята Натали Ейвъри изобщо я има на този свят.
Напънах се да смеля току-що казаното.
Шента опря длани в масата.
— Имаш ли представа колко трудно е всъщност да живееш така, извън обществото?
— Не, не съм се замислял чак дотам.
— Особено в наше време, с всички тези компютри и техники? Почти невъзможно е.
— Но все пак би могло да съществува някакво рационално обяснение — подметнах.
— Например?
— Може да е заминала за чужбина.
— Но и такова действие не е документирано никъде. Не й е издаван задграничен паспорт. Няма регистрирано в компютрите излизане или влизане в страната. Както споменах вече…
— Нищо — довърших изречението вместо нея.
Шента кимна.
— Но тя е жив човек, Шента. Тя съществува.
— Или поне е съществувала допреди шест години. Оттогава е и последният й известен ни адрес. Имала е сестра на име Джули Потъм. Майка им, Силвия Ейвъри, е в старчески дом. Всичко това знаеше ли го?
— Да.
— И за кого се омъжи тя?
Трябваше ли да й отговоря? Не виждах защо не.
— За Тод Сандерсън.
Тя си записа името.
— И защо точно сега си тръгнал да я издирваш?
Обеща ми.
— Няма значение — рекох. — Реших да я оставя на мира.
— Сериозно ли говориш?
— Най-сериозно. Просто нещо ми скимна. Така де, цели шест години минаха от тогава. Тя се омъжи за друг и ме накара да обещая, че ще ги оставя на мира. В този смисъл и аз не знам какво търся.
— Но точно това разпалва любопитството ми, Джейк.
— В смисъл?
— Спазвал си обещанието си в продължение на шест години. Защо изведнъж ти скимна да го нарушиш?
Не ми се щеше да отговоря на този й въпрос, а и нещо друго взе да ме гложди отвътре.
— Теб защо толкова те вълнува?
Сега пък тя не ми отговори.
— Помолих те да издириш определено лице. Достатъчно щеше да е да ми кажеш, че не си открила нищо. Защо обаче ми задаваш всички тези въпроси за нея?