— Исках само да ти помогна — засегна се Шента.
— Но криеш нещо от мен.
— И ти от мен — допълни Шента. — Защо точно сега, Джейк? Защо сега хукна да търсиш старата си изгора?
Вперих поглед в сладкиша. И се замислих за посещението ни в ресторанта преди шест години: как Натали късаше залчета от своя сладкиш, съсредоточеността, с която го мажеше с масло, и изобщо удоволствието, което изпитваше от всичко. Когато бяхме заедно и най-дребните неща придобиваха значимост. И най-лекият допир носеше удоволствие.
Обеща ми.
Та дори и сега, след всичко станало, не можех да си представя да я предам. Глупак ли съм? Сто на сто. Наивен ли съм? Че и оттатък. Но не можех да допусна подобно нещо.
— Чакам да ми кажеш, Джейк.
— Не — завъртях глава.
— И защо, по дяволите, „не“?
— За кого е пуешката шунка?
Сервитьорката беше нова — не толкова закачлива, а доста по-притеснена. Вдигнах ръка.
— А гъбите портобело на скара?
— Увийте ми ги, ако обичате — тръгна да става Шента. — Отяде ми се нещо.
Тринадесета глава
Когато се запознах с Натали, тя беше със слънчеви очила в затворено помещение. И което беше още по-страшно — навън беше тъмно.
Забелих очи, тъй като реших, че се прави на интересна. Сигурно се мисли за Творец с главно „Т“. А самата сбирка беше обща за обитателите на писателския и на художническия курорт — нещо като взаимно представяне на творчеството ни. На мен ми беше за пръв път, но след известно време научих, че било седмично събитие. Художествените творби бяха изложени зад хамбара на Дарли Уонътик. А за слушателите на литературното четене бяха подредили столове.
Жената със слънчевите очила — още не се бяхме запознали — седеше на последния ред, кръстосала отпред ръце. До нея седеше брадат мъж с тъмни къдрави коси. Помислих си да не би да са заедно. После взе да чете оня хахо, за който ви споменах — дето пишеше поема от гледната точка на кучето на Хитлер. И чете сума ти време. Мен взе да не ме свърта и се размърдах. Жената със слънчевите очила обаче не помръдваше.
А когато окончателно ми писна, реших, колкото и невъзпитано да е, да изляза да разгледам разните творби на изкуството зад хамбара. Повечето произведения обаче направо не ги възприемах, казано най-учтиво. Като например оная инсталационна творба озаглавена „Закуска в Америка“, състояща се от разсипани кутии корнфлейкс по кухненска маса. И нищо повече. Едни кутии бяха от „Капитан Крънч“, други — от „Капитан Крънч с фъстъчено масло“ (с ушите си чух как някой промърмори „Но не виждам «Капитан Крънч с боровинки». Защо ли? Какво иска да каже с това художникът?“), „Лъки Чармс“, „Коко Пъфс“. „Шугар Смакс“, та дори и моите любими някога „Куисп“. Разгледах засипалите масата корнфлейкс. Нищо не ми говореха, при все че стомахът ми взе нещо да се противи.
Та когато някой ме попита „Е, какво ще кажете?“, идеше ми да му отвърна, че определено се чувства липсата на малко мляко.
Една-единствена творба успя да ме накара да се спра пред нея. Маслено платно на кацнала на хълм колиба. Едната й страна беше окъпана в мека утринна светлина — с онази розовост, която съпровожда пукането на зората. Не знам защо, но усетих как някаква буца се събра в гърлото ми. Дали не се дължеше на тъмните прозорци, все едно колибата някога е била уютна, но са я напуснали? И аз не знам. Но застанал там, пред картината, се усетих изгубен и потресен. Запристъпвах бавно от картина на картина. И всяка една ми нанасяше някакъв удар. Едни ми причиняваха меланхолия. Други ми внушаваха носталгия, трети — капризност, четвърти — плам. Всичко друго, но не и безразличие.
Смятам да ви спестя „великото откровение“, че всички те бяха нарисувани от Натали.
Реакцията ми развесели застаналата наблизо жена.
— Виждам, че ви харесват.
— Страшно — рекох. — Ваши ли са?
— О, не, за бога. Аз си имам пекарна и кафене в града. — И ми протегна ръка. — Викат ми Куки — „Курабийката“.
Здрависах се.
— Много точен прякор — отбелязах.
— Знам. И особено оригинален, нали?
— Донякъде.
— Картините са на Натали Ейвъри. Ей онази там.
И Куки посочи жената със слънчевите очила.
— О — рекох.
— Какво „о“?
Съдейки по слънчевите очила на закрито, бях й приписал „Закуската в Америка“. Ларс току-що беше свършил да чете. Публиката изръкопляска благовъзпитано, при което Ларс, пременил се с широка вратовръзка, се поклони така дълбоко, сякаш получаваше бурни аплодисменти.