Изправиха се всички с изключение на Натали. На ставане мъжът с брадата и къдравите коси й прошепна нещо, но тя не помръдна. Остана си седнала със скръстени ръце, та човек можеше да си помисли, че все още е запленена от душевността на Хитлеровото куче.
Приближих я, но тя гледаше право през мен.
— Онази колиба, която сте нарисували. Къде се намира?
— Ъ! — стресна се тя. — Никъде. За коя картина става дума?
— Не сте ли Натали Ейвъри? — озадачих се.
— Аз ли? — като че се затрудни от въпроса тя. — Да. Защо?
— Платното с колибата. Страшно ми хареса… Не знам как да го кажа. Направо ме трогна.
— Колибата ли? — Изпъна гръбнак, сне слънчевите очила и разтърка очи. — А, да, колибата.
Пак ми сбръчка погледа. Не знам каква точно реакция бях очаквал от нея, но във всеки случай — нещо по-свястно. Погледнах надолу и чак когато тя пак разтърка очи, нещо ми светна.
— Събудих ли ви?
— Моля? А, не, не сте.
Но продължи да разтърква очи.
— Ама и аз съм един! — възмутих се от собствената си непрозорливост. — Сега разбирам за какво са слънчевите очила. Та никой да не ви излови.
— Шшш.
— Тоест вие през цялото време спяхте!
— По-тихо, де.
Най-сетне ме погледна, а пък аз се възхитих наум от красивото й, нежно лице. Много скоро щях да установя, че хубостта на Натали беше от онези, „бавно действащите“, дето отпървом не ги забелязваш, а после те поразява, обсебва те, всеки път, като я видиш, ти се струва още по-красива, а накрая ставаш неспособен да си представиш, че някога си я възприел за нещо по-малко от шеметна красавица. Така си и беше — щом я видех, цялото ми тяло реагираше така, сякаш му беше за пръв път, че и още по-красноречиво.
— Толкова ли ми личеше? — прошепна тя.
— Хич даже. Напротив, помислих си, че сте самовлюбена фръцла.
— Че какво по-ефикасно средство от това, за да се слее човек с тая паплач? — изви тя вежда.
— Но когато видях платната ви, реших, че сте гениална — завъртях глава.
— Наистина ли? — Похвалата ми като да я изненада.
— Наистина.
— Дори сега, след като се убедихте колко коварна мога да бъда?
— Сега вече смятам, че гениалността ви е сатанинска.
Стана й приятно.
— Но не ме съдете. Този Ларс ми действа като същинско приспивателно. В мига, в който отвори уста, аз отмърквам.
— Джейк Фишър се казвам.
— Натали Ейвъри.
— Какво ще кажете за по едно кафе, Натали Ейвъри? Имам чувството, че добре ще ви се отрази.
Тя се поколеба и взе да изучава лицето ми толкова старателно, че по някое време май взех да се изчервявам. Пъхна зад ухото си черна къдрица и се изправи. Приближи се, а на мен ми направи впечатление какво прекрасно миньонче е — по-дребна дори, отколкото си я бях представял, докато седеше. Вдигна очи чак до лицето ми и бавно се разтопи в широка усмивка. Великолепна усмивка, бих казал.
— Разбира се. Колко му е.
Образът на тази нейна усмивка се задържа за миг в съзнанието ми, преди милостиво да избледнее.
С Бенедикт бяхме в „Бар-библиотеката“ — някогашната облицована с тъмна ламперия университетска библиотека, преобразувана отскоро в ретромодерно питейно заведение. Собствениците му много находчиво бяха решили да не пипат много стария библиотечен интериор. Книгите още си стояха по дъбовите етажерки, подредени по азбучен ред или по десетичната система на Дюи, или според личните виждания на библиотекаря. Самият бар беше на мястото на някогашния заемен щанд. За подложки на чашите ползваха ламинирани стари каталожни картончета. А осветлението се осигуряваше от настолните лампи със зелени абажури на бившата читалня.
Младите барманки носеха косите си стегнати на строги кокове, имаха консервативно скроени тоалети и, разбира се, очила с рогови рамки. Изобщо класическият образ на сексапилната библиотекарка мечта. На всеки час от високоговорителя се разнасяше шумно библиотекарско изшъткване, при което барманките сваляха със замах очилата, разпускаха коковете и разкопчаваха най-горното копче на блузките си.
Банално, но ефикасно.
С Бенедикт вече се бяхме солидно понаквасили. Прегърнах го небрежно през рамото и се наклоних към него.