— Знаеш ли кое ми харесва най-много у тия двете? Това, че са добре сложени — обясни Бенедикт и посочи една от етажерките. — Нали схващаш: библиотека, сложени, етажерки?
— Стига вече. Ще повърна — изстенах.
— Само това остава — отбеляза Бенедикт. — А ти къде беше снощи, между другото?
— Не ти ли казах?
— Не.
— Ходих до Върмонт. До курорта, в който се запознахме с Натали.
— И от какви обстоятелства бе продиктувано това пътешествие? — облещи се той насреща ми.
Открай време съм забелязал, че като пийне повечко, в говора на Бенедикт се появява едва доловим високопарен британски акцент. Подозирам, че му е останал от частното подготвително училище, което е посещавал, преди да следва. И колкото повече изпие, толкова по-подчертан става акцентът му.
— Търсех някои отговори — отвърнах.
— И намери ли ги?
— Ъхъ.
— Изгарям от нетърпение да ги споделиш.
— Първо — вдигнах пръст във въздуха, — никой не познава никаква Натали. Второ — и втори пръст, — никой мен не ме знае. Трето — сещате се какво правя тук с пръстите, — в църковния регистър няма и помен да е сключвала там брак. Четвърто, свещеникът, който пред очите ми извърши бракосъчетанието, се кълне, че такова нещо не е имало. Пето, дамата собственик на кафенето, което редовно посещавахме и която първа насочи вниманието ми към Натали, изобщо си нямаше представа кой съм и не си спомня нито за мен, нито за Натали.
След което снех ръката си.
— А, забравих да спомена творческия курорт на Натали — продължих. — Колонията „Творческо презареждане“. Вече не съществува, а и всички се кълнат, че никога не я е имало и че мястото открай време било семейна ферма. С други думи, имам чувството, че губя разсъдъка си.
Бенедикт се извърна и взе да отпива от бирата си.
— Нищо ли нямаш да кажеш? — попитах го.
— Нищо.
— Хайде, де — побутнах го. — Изплюй камъчето.
Бенедикт отказваше да вдигне глава.
— Когато замина за онзи курорт преди шест години, самият ти беше в доста окаяно състояние.
— Е, не чак до такава степен. И какво?
— Баща ти току-що се беше поминал. Теб те мъчеше самотата. Дисертацията ти беше зациклила. Ти се беше скапал и изнервил. Да не говорим, че те тресеше бяс затова, че Трейнър се беше отървал само с перване през пръстите.
— Какво искаш да кажеш в крайна сметка?
— Нищо. Дай да си говорим за друго.
— Не ми се измъквай. Кажи го.
Вече съвсем усещах главата си като шамандура. Трябваше да спра още преди няколко чаши. Сетих се как веднъж в първи курс бях препил и тръгнах да се прибирам пеш в общежитието. Така и не стигнах дотам. Събудих се, проснал се върху някакъв храст, вперил очи в звездното небе и мъчещ се да си обясня защо земята под мен е толкова бодлива. И сега се люлеех по същия начин, все едно съм в лодка насред бурно море.
— Натали — каза Бенедикт.
— Какво „Натали“?
А той извърна лупите си към мен.
— Как така поне веднъж не я видях?
Зрението ми съвсем се размаза.
— Какво?
— За Натали ти говоря. Защо нито веднъж не я видях?
— Защото двамата с нея през цялото време бяхме във Върмонт.
— И ти нито веднъж не се върна в кампуса?
— Един-единствен път. И ходихме в ресторанта на Джуди.
— И защо не използва случая да ни запознаеш?
Свих май прекалено ентусиазирано рамене.
— Де да знам? Може да не си бил тук тогава.
— Цяло лято никъде не мръднах.
Мълчание. Напънах се да си спомня. Бях ли направил поне някакъв опит да я запозная с Бенедикт?
— Аз нали съм най-добрият ти приятел?
— Си.
— И ако беше тръгнал да се жениш, щях аз да ти кумувам, нали?
— Знаеш много добре, че е така.
— В такъв случай не ти ли се вижда адски странно това, че изобщо не съм я виждал?
— Поставен по този начин, въпросът… — И се намръщих: — Чакай, чакай. Какво всъщност искаш да кажеш?
— Нищо — отвърна тихо той. — Само това, че е необичайно.
— Колко необичайно?
Не ми отговори.
— Необичайно в смисъл, че съм си я измислил ли? Това ли имаш предвид?
— Не. Просто отбелязвам факта.
— Кой факт?
— Че през онова лято ти имаше нужда да се държиш за нещо.