— И намерих такава опора. Само че после я изгубих.
— Добре, добре. Стига толкова.
Да, ама вече не можех да се спра. Особено като ми беше прекипяло, а и алкохолът приказваше вместо мен.
— А докато сме на темата да те попитам и аз — рекох. — Защо не си ме запознал с любовта на твоя живот, а?
— За какво говориш?
Леле, колко се бях насвяткал!
— За снимката в портфейла ти. Защо не си ни запознал, а?
Погледна ме така, сякаш го бях зашлевил през лицето.
— Не се бъркай в тази работа, Джейк.
— Само питам.
— Пре-ста-ни!
Отворих уста, после я затворих. Дамите се появиха. Бенедикт тръсна глава и усмивката му изведнъж пак си застана на мястото.
— Коя е твоята? — попита ме Бенедикт.
— Ти сериозно ли? — изгледах го.
— Ами да.
— Уинди — рекох.
— Коя от двете?
— Ама ти сериозно ли?
— Не умея да помня имена — заоправдава се Бенедикт.
— Уинди е онази, с която цяла вечер си приказваме.
— С други думи, избираш по-готината — заключи Бенедикт. — Хубаво. Няма значение.
Отидохме в квартирата на Уинди. Почнахме бавно, по някое време забързахме. Не се получи съвсем идеално, но беше ужасно приятно. Уинди ме изпрати до вратата към три сутринта.
— Ъъ, много благодаря — избъбрих като глупак, понеже не знаех какво да кажа.
— Ъъ, моля, моля.
Целунахме се леко по устните. И двамата си давахме сметка, че дълготрайна връзка няма да се получи, но бяхме изживели дребно, бързо удоволствие, а понякога на този свят в това няма нищо лошо.
Завлачих се обратно към кампуса. По улиците още се срещаха студенти. Гледах да не излизам от сенките, но Бари — студентът, който ежеседмично ме посещава в кабинета — ме зърна и се провикна:
— А-а, шефе, по пътеката на срама ли се прибираме?
Излови ме.
Махнах му дружелюбно с ръка и продължих криволичещия си път към скромното ми жилище.
Още с влизането ми се зави силно свят. Спрях се, докато ми мине световъртежът, после се наврях в кухнята и си налях чаша леденостудена вода. Изпих я на едри глътки и си сипах втора. Спор няма: очакваше ме мъчителен ден.
Чак костите ме боляха от преумора. Влязох в спалнята и щракнах ключа за осветлението. Седнал на ръба на леглото ме чакаше мъжът с тъмночервената бейзболна шапка. Подскочих от изненада.
— Здравей, Джейк — махна дружелюбно той. — Леле как си се издокарал! Голям купон трябва да е било.
Останах неподвижен за не повече от секунда. А оня ми се хилеше насреща така, сякаш на света нямаше нищо по-нормално от сегашната ни среща. Дори мръдна леко козирката на шапката си по оня начин, по който професионалните играчи на голф поздравяват публиката.
— Кой, по дяволите, пък си ти?
— Това почти няма значение, Джейк.
— Разправяй ги на баба ми. Кой си, питам те?
Мъжът въздъхна в знак на известно разочарование от това, че настоявам ненужно да науча самоличността му.
— Да кажем, че съм твой приятел.
— Помня те от онова кафене във Върмонт.
— Виноват.
— После взе да ме следиш и тук. С оня ван.
— И за това виноват. Ама и ти целият си се вмирисал на евтина пиячка и още по-евтин секс. Не че има нещо лошо в подобни занимания.
— Какво искаш от мен? — попитах, мъчейки се да не се люлея.
— Искам да те закарам до едно място.
— Къде?
— Къде ли? — вдигна вежда той. — Дай да не си губим взаимно времето, Джейк. Много добре знаеш къде.
— Изобщо нямам представа за какво говориш. И как поначало успя да се намъкнеш у дома ми?
Онзи само дето не забели очи след въпроса ми.
— Хубаво бе, Джейк. Щом настояваш да си губим времето за такива подробности от рода на това как съм се справил с лайняната ти с извинение брава на задната врата. С тиксо да я беше залепил, по-здрава щеше да е.
Отворих уста, затворих я, пак се опитах да я отворя.
— Кой си ти, по дяволите?
— Боб. Окей? Щом държиш да изясним първо въпроса с имената, запомни, че се казвам Боб. Викам да тръгваме вече, а?
Мъжът се изправи. Стегнах тяло, готов да изживея отново младините си на охранител. В никакъв случай няма да го пусна тоя да излезе, без да ми е обяснил какво търси тук. Но ако оня изпитваше някакви притеснения, много умело ги прикриваше.