— Готов ли си най-после? — попита. — Или още ще се туткаме?
— Къде ще ходим?
Боб се намръщи, явно решил, че се правя на смахнат.
— Престани, Джейк. Къде според теб мога да те заведа? — И посочи вратата зад гърба ми. — При Натали, разбира се. Но се налага да побързаме.
Четиринадесета глава
Ванът чакаше на преподавателския паркинг зад общежитието „Мур“.
Кампусът вече беше утихнал. Музиката беше замлъкнала, заменена от непрестанното скърцане на щурците. В далечината се мяркаха няколко студентски силуета, но, общо взето, три си беше мъртво време.
С Боб вървяхме редом един до друг — двама приятели, излезли на нощна разходка. Алкохолът все още си играеше с някои от нервните ми окончания, но комбинацията от чист въздух и неочакван посетител ми действаше доста изтрезняващо. Още с приближаването ни към вече познатия ми ван шевролет задната му врата се плъзна настрана и отвътре се появи друг мъж.
Това вече никак не ми хареса.
Новият беше висок, слаб човек с ужасно щръкнали скули и безупречна прическа. Приличаше на манекен, включително и с леко всезнаещата усмивка. През трудовия ми стаж на охранител бях развил нещо като шесто чувство за появата на неприятности — нещо, което неизбежно се оформя в процеса на работата на такава длъжност. Понякога е достатъчно човек да мине покрай теб, за да усетиш какви горещи вълни излъчва, като ония накъдрени линии, дето излизат от героите в комиксите. Та от този, новия, горещите предвещаващи опасност вълни все едно идеха от някоя току-що избухнала супернова.
— Тоя пък кой е? — заковах се намясто.
— Пак ли почваме с имената? — възнегодува Боб, после въздъхна многострадално. — Ото. Джейк, запознай се с моя приятел Ото.
— Ото и Боб — констатирах.
— Точно така.
— Два палиндрома.
— Ох, и вие, професорите, все по такива сложни думи се падате. — Стигнахме до вана. Ото се отмести да мога да вляза, но аз не помръднах. — Качвай се — нареди Боб.
— Мама ми е казала да не се качвам в коли на непознати — завъртях глава.
— Здрасти, шефе!
Облещих се по посока на гласа. Бари се приближаваше с несигурни бягащи крачки. Явно беше пиян, та приличаше на марионетка с усукани конци.
— Шефе, може ли един бърз въпрос? Ако аз…
Бари така и не успя да си довърши изречението си. Без никакво предупреждение или колебание, Ото направи крачка напред, засили се и изтресе юмрук право в лицето на Бари. Замръзнах, шокиран от внезапността на случващото се. Бари зае хоризонтално положение във въздуха. После тупна силно върху асфалта и главата му се отметна назад. Очите му останаха затворени. От носа му рукна кръв.
— Бари? — свлякох се на едно коляно до него.
Той изобщо не помръдна.
Ото извади отнякъде пистолет.
Преместих тялото си леко наляво, да закрия Бари от оръжието.
— Ото няма да те застреля — обясни със същия спокоен тон Боб. — Просто ще почне да стреля по студентите дотогава, докато се качиш във вана.
Повдигнах главата на Бари. Забелязах, че все още диша. И тъкмо когато се канех да напипам пулса му, чух нов глас:
— Бари? — Беше друг студент. — Къде си бе, брат ми?
Обзе ме страх при вида на Ото, който вдигна пистолета. Мина ми през ум да му скоча, но той като да прочете мислите ми и се отдръпна на още една крачка.
— Тука е, до тоя ван — провикна се трети студент. — Бари?
Ото се прицели в новия глас. Боб ме погледна и съвсем леко сви рамене.
— Окей! — провикнах се шепнешком. — Тръгвам! Не стреляйте.
И чевръсто се изтърколих в задната част на вана. Всичките му седалки бяха демонтирани, за сядане имаше само нещо като пейка от едната му страна. Ото свали пистолета и приседна до мен. Боб седна зад волана. Бари все още беше в безсъзнание. Студентите бяха се приближили съвсем в мига, в който потеглихме. Чух как един от тях възкликна:
— Това пък какво… Боже мили! Бари?
На Боб и Ото не им личеше да се притесняват, че някой може да е видял номера на вана. Боб го караше отвратително бавно. А на мен ми се щеше точно обратното — да се изправи на педала за газта. Да се отдалечи колкото се може по-бързо от онези студенти.
— Защо ти трябваше така да го удряш? — обърнах се към Ото.
Погледът, с който ми отвърна, буквално ми смрази сърцето. Абсолютно безжизнен, без искрица светлина. Имах чувството, че гледам в очите неодушевен предмет — масичка за кафе или кутия за обувки.