— Не съм бягал. Бях най-отзад.
— Ясно — каза той със същия тон. — Когато двамата студенти дошли, заварили Бари да кърви проснат на земята, а ти си отпрашил с автомобила.
— Не го карах аз. Аз бях отзад.
— Ясно.
Пак това „ясно“. Приведох се по-близо към него. Бюрото беше абсолютно празно, с изключение на една необичайно подредена купчинка листа и, разбира се, задължителната снимка с русата съпруга, двете сладки дечица и кучето с провиснал перчем като на самия Трип. Нищо друго. Огромно бюро. Без нищо отгоре му.
— Исках те да се махнат колкото се може по-далеч от кампуса — казах. — Особено след склонността към насилие, която бяха проявили. Затова не им се съпротивлявах.
— Под „те“, предполагам, имаш предвид двамата, които… те отвличаха ли?
— Да.
— И кои бяха те?
— Не ги познавам.
— И защо им трябваше да те отвличат? За откуп ли?
— Съмнявам се — рекох и си дадох сметка колко шантаво звучеше всичко. — Единият бе влязъл с взлом у дома ми. Вторият чакаше във вана. И ме принудиха да тръгна с тях.
— Ти си много едър човек. Мощен. Със заплашителна физика.
Мълчах и чаках.
— Те как те убедиха да тръгнеш с тях?
Прескочих подробността за Натали, а вместо нея му хвърлих бомбата:
— Бяха въоръжени.
— С пистолети ли? — облещи се отново Трип.
— Да.
— Истински?
— Да. Истински пистолети бяха.
— Откъде знаеш?
Реших, че е безсмислено да му споменавам, че единият беше стрелял по мен. Интересно дали от полицията не бяха намерили гилзи покрай шосето. Ще трябва да ги попитам.
— Казвал ли си другиму за всичко това? — попита Трип, след като не му отговорих.
— На полицаите казах, но те май не ми повярваха.
Той се облегна назад и взе да опъва долната си устна. Усещах за какво си мисли: каква ще е реакцията на студентите, родителите им и важните бивши випускници, ако научат, че в кампуса са влезли въоръжени хора? И не само влезли, ами — ако приемеше, поне донякъде, че не го лъжа — взели, че и отвлекли преподавател и пребили студент.
— Ти, доколкото разбирам, по това време си бил доста на градус.
Пак се почна.
— Да — рекох.
— В средата на вътрешния двор е монтирана охранителна камера. Походката ти според нея е била не по права линия, а по-скоро си криволичил като змия.
— Човек като препие, обикновено така се движи.
— Освен това имаме сведения, че си напуснал „Бар-библиотеката“ в един часа̀ след полунощ… а камерата те е заснела как залиташ из кампуса едва в три.
Пак зачаках мълчаливо.
— Къде беше през тези два часа?
— Какво значение има?
— Има, понеже разследвам нападение върху наш студент.
— Което, както знаем, е станало след три сутринта. Да не си мислиш, че съм го планирал в продължение на тези два часа?
— Сарказмът ти е съвсем неуместен в случая, Джейкъб. Въпросът е изключително сериозен.
Затворих очи и усетих как стаята се завъртя. Прав беше.
— Тръгнах си заедно с една млада дама. Това няма никаква връзка със случилото се. И при никакви обстоятелства не бих ударил Бари. Та той посещава всяка седмица кабинета ми.
— Да, и той се изказа в твоя защита. Подчерта, че си му любимият професор. Но в същото време аз съм длъжен да се съобразя с фактите, Джейкъб. Надявам се, че ме разбираш.
— Разбирам.
— Факт номер едно: бил си пиян.
— Е, то пиенето е едва ли не служебно задължение за всеки университетски преподавател. Не е ли така?
— Никак не е смешно.
— Затова пък е вярно. Не забравяй, че съм присъствал и у вас на партита. А и ти самият не се боиш да обърнеш по някоя и друга чаша.
— По този начин ни най-малко не подобряваш положението си.
— Не се и мъча. Целта ми е да се добера до истината — нищо повече.
— Добре. Факт номер две тогава: макар и да не конкретизираш нещата, излиза, че след пиенето си се отдал и на случаен секс.
— Напротив. Държа да ги конкретизирам. Най-вече факта, че тя има навършени тридесет години и не работи в университета. Нещо лошо да виждаш?
— Виждам това, че след тези два епизода се стига до нападение над наш студент.