— Не съм го нападнал аз.
— Но връзката е налице — каза той и се облегна назад. — И не ми остава никакъв друг избор, освен да те помоля да излезеш в платен отпуск.
— Затова, че съм се напил ли?
— Заради всичко, което се е случило.
— Но аз вече съм започнал цикъла си от лекции…
— Ще намерим заместник.
— И нося определена отговорност към студентите си. Не мога току-така да ги зарежа.
— А не трябваше ли — попита с доста остър тон той — всичко това да си го беше помислил, преди да се напиеш?
— Напиването не е престъпление.
— Но като се имат предвид последвалите твои деяния… — Гласът му затихна, но на устните му заигра усмивка. — Странно — рече.
— Кое?
— Чух, че преди години си имал конфликт с професор Трейнър. Нима не усещаш паралела?
Не му отговорих.
— Има една стара гръцка поговорка — продължи той. — Гърбавият никога не вижда собствената си гърбица.
— Много мъдро — кимнах.
— Ти хубаво се шегуваш, Джейкъб, но наистина ли се смяташ за невинен в случая?
Не бях сигурен какво точно да си мисля.
— Не съм казал, че съм невинен.
— А по-скоро двуличен? — И въздъхна доста пресилено. — Никак не ми е приятно, че постъпвам така спрямо теб, Джейкъб.
— „Но…“ — опитах се да му подскажа.
— Знаеш за какво „но“ става дума. Полицията разследва ли твоето твърдение?
Не бях убеден как точно се предполага да му отговоря, затова заложих на истината.
— Нямам представа.
— В такъв случай може би ще е най-добре да си вземеш отпуск, докато нещата се изяснят.
Понечих да изразя несъгласие, но се възпрях. Прав беше. Независимо от всичките политически и правни аспекти на случая. Голата истина беше, че действително създавах опасност за студентите ни. Действията ми всъщност бяха довели до сериозното нараняване на един от тях. Можех да си измислям купища оправдания, но ако бях изпълнил обещанието си към Натали, Бари нямаше да е сега в болница с натрошени лицеви кости.
Нима бях готов да рискувам нещата да се повторят?
А и да не забравяме, че Боб все още се движеше някъде на свобода. И вероятно се кани да отмъсти за Ото или в най-лошия случай — да довърши започнатото или да ликвидира свидетеля. Нямаше ли оставането ми да постави в опасност здравето на студентите ми?
Професор Трип взе да подрежда листата върху бюрото си — недвусмислен знак, че разговорът ни е приключил.
— Събирай си багажа — рече. — И до един час да си напуснал кампуса.
Шестнадесета глава
На другия ден към обяд пристигнах повторно в Палмето Блъф. Почуках на вратата на дом в тиха задънена улица. Отвори ми с тъжна усмивка Дилия Сандерсън — вдовицата на Тод Сандерсън, ако може така да се каже, — хубава, яка селянка, според някои разбирания, с остри черти и едри ръце.
— Много ви благодаря, че си направихте труда да дойдете дотук, професоре.
— Ама моля ви се — отвърнах, прободен леко от угризения. — И ме наричайте Джейк.
Тя се отдръпна настрана да ме пропусне да вляза. Хубава къща в онзи модерен неовикториански стил, който, изглежда, е последният вик на модата в най-новите жилищни квартали. Задната част на имота опираше в местното игрище за голф, което създаваше и зелена, и спокойна атмосфера.
— Не мога да ви опиша колко съм признателна за идването.
Ново пробождане.
— Ама моля ви. За мен е чест.
— И все пак университетът да прати цял професор да бие толкоз път…
— Е, не е чак толкова много — опитах се да се усмихна. — Пък и аз имах нужда да се пооткъсна малко.
— Така или иначе, много съм ви задължена — обяви Дилия Сандерсън. — Децата сега не са у дома. Накарах ги да тръгнат пак на училище. Траурът си е траур, но трябва да си намериш и друго занимание, не знам дали ме разбирате.
— Напълно — рекох.
Вчера, докато говорехме по телефона, умишлено избягвах да конкретизирам нещата. Казах й само, че съм професор от алма матер на Тод и че се надявам да мога да се отбия до тях да си поговорим за покойния й съпруг и да й изкажа съболезнованията си. Но наистина ли й бях намекнал, че в определен смисъл идвам и от името на университета? Реших да не разсейвам впечатлението й, поне засега.
— Ще пиете ли едно кафе? — попита ме.
Забелязал съм, че човек е склонен да се отпусне повече, ако се заеме с някое просто действие с цел да накара гостенина да се чувства по-удобно. Затова приех.