Стояхме прави във фоайето. Самите стаи, в които обикновено се канят посетителите, се намираха вдясно от нас. Жилищните помещения — всекидневната и кухнята — бяха вляво. Последвах я в кухнята с надеждата, че по-неофициалната обстановка би я предразположила повече към приказки.
Следи от скорошното влизане с взлом не личаха, но пък и аз какво ли очаквах да видя? Кръв по пода ли? Или обърнати мебели? Зеещи чекмеджета? Жълта полицейска лента?
Модерно обзаведената кухня беше обширна и преливаше в още по-модерна и по-обширна „медийна“ стая. На стената висеше огромен телевизор. По дивана бяха разхвърляни куп дистанционни и контролери за ексбокс. Представете си, че и аз знам какво е ексбокс. И дори притежавам такъв. И съм страшно запален по играта „Куортърбек“. Заклеймете ме, ако смятате за необходимо.
Тя се отправи към кафемашината — от онези с индивидуалните филтри. А аз приседнах на високо столче до гранитния барплот. След което тя извади изненадващо голяма колекция от най-разнообразни смески кафе.
— Коя предпочитате? — попита ме.
— Оставям на вас да изберете — рекох.
— Бас държа, че си падате по силните кафета.
— И ще го спечелите, ако се хванете.
Тя отвори машината и пъхна вътре торбичка с надпис „Авиационно гориво“. Машината като да изяде торбичката и изпика кафето. Да му приседне на човек от такива сравнения.
— Черно ли го пиете? — попита ме.
— Е, не чак толкова силно — рекох и я помолих за малко мляко и подсладител.
— Нямате вид на университетски професор — отбеляза, докато ми подаваше чашата.
Не ми е за пръв път да го чувам.
— Дадох си сакото от туид на химическо чистене — отвърнах. И добавих: — Безкрайно съжалявам за преживяната от вас загуба.
— Благодаря.
Отпих от кафето. Какво всъщност търсех тук? Най-вече да се убедя дали Тод на Дилия Сандерсън е едно и също лице с онзи Тод, на Натали. И ако е бил един и същ човек, как го е постигнал? Какво следваше сега от това, че е умрял? И какви ли тайни криеше седналата насреща ми жена?
Никаква представа нямах, но вече бях готов да рискувам до определена степен. Дори ако ми се наложеше да я попритисна. Не че щеше да ми е приятно да притеснявам жена, която толкова очевидно скърби. Независимо от всичко, което можеше да се е случило — а не бях в състояние да гадая дори, — съвсем ясно си личеше колко страда Дилия Сандерсън: посърнало лице, леко провиснали рамене, разбит поглед.
— Не знам как по-деликатно да ви запитам… — подхванах.
И млъкнах с надеждата, че тя ще поеме стръвта. Както и стана.
— Но ви интересува как точно почина, нали?
— Не желая ни най-малко да изглеждам любопитен…
— Не се притеснявайте.
— Според вестниците, било станало по време на обир с взлом.
Кръвта се отцеди от лицето й. И тя се извърна към кафемашината. Завъртя едно пакетче смес в ръка, после го изтърва, след него взе друго.
— Извинявайте — казах. — Няма да говорим за това, ако ви е тежко.
— Не беше обир.
Мълчах.
— Така и не бяха откраднали нищо. Което, поне за мен, не е обичайно. Ако е било обир, нямало ли е да вземат нещо все пак? А те само…
И затвори с удар капачката на кафемашината.
— Те ли? — попитах.
— Не ви разбрах.
— Казахте „те“. Значи ли това, че не е бил сам човек?
— Нямам представа — каза тя, все още загърбила ме. — От полицията не желаят да правят предположения. Но аз просто не виждам как сам един човек би успял… — при което главата й клюмна. Стори ми се, че видях и коленете й да се подгъват. Надигнах се и понечих да се приближа до нея, но пък кой съм аз, дявол ме взел? Спрях се и тихичко се върнах на стола си.
— Тук сме уж на сигурно място. В затворен жилищен комплекс. До който лоши хора нямат достъп.
Самият комплекс беше огромен — сума ти хектари умишлено създадена отдалеченост. И наистина имаше охраняван вход: малка будка за пазач и стоманена бариера, която се вдига, за да те пропусне, включвана от взет под наем полицай, който ти кимва и натиска копчета. Съвсем недостатъчно, за да предотврати влизането на нежелани лица, особено ако са си наумили твърдо да влязат. Бариерата можеше евентуално да възпре някой, който търси да стори дребна беля. Или да затрудни влизането му дотолкова, че да го накара да търси друго място, където би му било по-лесно да се намъкне. Но за никаква по-сериозна охрана не можеше да става дума. В никакъв случай. Бариерата беше по-скоро за парлама.