— Та какво ви кара да мислите, че не е бил само един човек?
— Ами… не мога да си представя как сам човек може да причини толкова много щети.
— В какъв смисъл?
Тя завъртя глава, избърса с пръст едното си око, после и другото. И се извърна с лице към мен.
— Дайте да си говорим за нещо друго.
Идеше ми да я притисна, но очевидно щеше да е безполезно. Все пак бях университетски професор от бившата алма матер на покойния й съпруг. Да не говорим, че освен това съм и човек, ако мога така да се изразя. Явно трябваше да отстъпя и да потърся друг начин.
Изправих се по възможно най-кроткия начин и се доближих до хладилника. Върху вратата му беше закрепен с магнитчета цял колаж от семейни снимки. Прекрасно незабележителни по своята същност, със съдържание, което не беше никак трудно да се предугади: риболовен излет, посещение в Дисни Уърлд, танцови рецитали, плажна снимка на Коледа, концерти на училищни празници, раздавания на свидетелства в края на учебни години. Пълна колекция от дребни жалонни житейски събития. Наклоних се и заразглеждах всички налични изображения на лицето на Тод.
За един и същ човек ли ставаше дума, в края на краищата?
На всички снимки до една Тод беше гладко обръснат. А онзи, който аз бях видял, беше досадно брадясал, според тогавашната мода. Не че не можеш да брадясаш само за няколко дни, но ми се струваше доста необичайно, все пак. И за кой ли път си зададох въпроса: това ли е човекът, който видях да се жени за Натали?
Усещах погледа на Дилия в гърба ми.
— Имах веднъж възможността да се срещна със съпруга ви — рекох.
— О?
— Преди шест години — казах, извръщайки се към нея.
Тя взе кафето си — явно го пиеше черно — и седна на друго високо столче.
— Къде?
— Във Върмонт — отвърнах, без да отмествам погледа си от нея.
Не забелязах някакво внезапно потръпване или нещо от този род, но лицето й все пак леко се сбръчка.
— Във Върмонт ли?
— Да. В градче на име Крафтборо.
— Сигурен ли сте, че е бил Тод?
— Към края на август беше — уточних. — Бях там на творчески курорт.
Объркването й стана несъмнено.
— Не помня Тод да е ходил някога във Върмонт.
— Преди шест години — повторих. — През август.
— Да, вече го споменахте веднъж. — В гласа й се появи лек намек на досада.
— Но не изглеждаше точно като на тези снимки — рекох и посочих хладилника.
— Не ви разбирам напълно.
— Беше с по-дълга коса — поясних. — И с набола брада.
— Тод ли?
— Да.
Тя обмисли думите ми и лека усмивка си проправи път към устните й.
— Май започвам да схващам.
— Кое да схващате.
— Защо ви е трябвало да биете целия този път дотук.
Изгарях от нетърпение да чуя съображенията й.
— Досега нещо не ми се връзваше. Тод никога не се проявяваше активно като бивш випускник на университета. Така че не можех да си обясня този внезапен голям интерес към него. Сега ми говорите и за някакъв човек във Върмонт… — Млъкна и сви рамене. — Бъркате съпруга ми с друг. С онзи Тод, с когото сте се запознали във Върмонт.
— Не. Почти съм убеден, че беше…
— На Тод кракът му не е стъпвал във Върмонт. Гарантирам ви. А през последните осем години прекарваше всеки месец август в Африка, където ходеше да оперира бедни хора. Освен това се бръснеше ежедневно. Дори и в неделите, когато спеше до късно. Ден не е пропускал да не се обръсне.
Пак огледах снимките по хладилника. Това ли е отговорът? Възможно ли е да е толкова елементарен? Значи, съм се припознал. И преди бях допускал такава вероятност, но сега най-сетне бях почти готов да я призная.
В известен смисъл нещата не се променяха особено. Имейлът от Натали все още съществуваше. Съществуваха и Ото и Боб, и всичко, което ми се случи с тях. Но ето че сега май можех поне тази връзка да отметна като несъществувала.
Дилия вече ме изучаваше съвсем неприкрито.
— Какво има? Защо дойдохте всъщност?
Бръкнах в джоба си и извадих снимката на Натали. Колкото и да е странно, притежавах само една. Тя не обичаше да я снимат, та я бях щракнал, докато спеше. И аз не знам защо го направих. А може и да знам. Както и да е, подадох снимката на Дилия Сандерсън и зачаках да видя реакцията й.