— Странно — каза тя.
— Кое?
— Очите й са затворени. — И вдигна погледа си към мен: — Вие ли я снимахте?
— Да.
— Докато е спяла?
— Да. Познавате ли я?
— Не. — Пак се загледа в снимката. — Тя значи много за вас, нали?
— Да.
— И коя е тя?
Предната врата се отвори.
— Мамо?
Тя остави фотографията и се обърна към гласа.
— Ерик? Какво е станало? Защо се връщаш толкова рано?
Тръгнах подире й по коридора. Помнех сина й от погребението, където беше произнесъл слово. А той погледна покрай майка си и заби очи в мен.
— Кой е този човек? — Тонът му беше изненадващо враждебен, сякаш подозираше, че съм дошъл, за да изнудвам майка му или нещо подобно.
— Това е професор Фишър от Ланфорд — каза тя. — Дойде да поговорим за баща ти.
— Какво да си говорите?
— Просто да поднеса съболезнованията си — рекох и се ръкувах с младежа. — Искрено съжалявам за загубата ви. Казвам го и от името на целия университет.
Той се здрависа с мен, но нищо повече не каза. Стояхме и тримата във входното преддверие, все едно бяхме трима непознати на коктейл, чувстващи се неловко поради това, че не са били представени един на друг. По някое време Ерик наруши мълчанието:
— Не мога да намеря футболните си обувки.
— Последния път останаха в колата.
— Хубаво. Вземам ги и изчезвам.
И хукна навън. Останахме да го гледаме, вероятно замислени и двамата за предстоящото му бъдеще без баща. Нямаше какво повече да науча тук. Най-добре щеше да е да оставя семейството им на мира.
— Ще тръгвам — рекох. — Благодаря за времето, което ми отделихте.
— Моля, моля.
Извръщайки се към изхода, погледът ми премина през всекидневната.
И ми спря сърцето.
— Професор Фишър?
Държах топката на вратата. Минаха секунди. Нямам представа колко точно. Нито завъртях топката, нито помръднах, не дишах дори. Погледът ми се беше забил на насрещната стена на всекидневната, отвъд ориенталския килим, в едно място точно над камината.
И пак гласът на Дилия Сандерсън:
— Професоре?
Гласът й като че идеше от много далеч.
По някое време успях да пусна топката, да вляза във всекидневната, да прекося ориенталския килим и да прикова погледа си точно над камината. По петите ми дойде и Дилия Сандерсън.
— Добре ли сте?
Не, изобщо не бях добре. И не бях се припознал. Каквито и съмнения да имах до този момент, всичките се бяха изпарили. Никакви съвпадения, никакви грешки, никакви съмнения: тъкмо този Тод Сандерсън бях видял да се жени за Натали преди шест години.
По-скоро усетих, отколкото видях, че Дилия Сандерсън стои до мен.
— Винаги ме трогва — каза. — С часове мога да я гледам и всеки път намирам по нещо ново.
Напълно я разбирах. Ето я къпещата едната страна мека утринна светлина; ето я розовостта, която съпровожда пукането на зората. И тъмните прозорци, създаващи впечатлението, че колибата някога е била уютна, но са я напуснали.
Пред нас беше онази картина на Натали.
— Харесва ли ви? — попита ме Дилия Сандерсън.
— Да — отвърнах. — Страшно ми харесва.
Седемнадесета глава
Приседнах на дивана. Този път Дилия Сандерсън не ми предложи кафе. А ми сипа два пръста уиски „Макалън“. Беше съвсем рано, а и както вече установихме, не ме бива по пиенето, но приех предложената ми напитка с благодарност и с трепереща ръка.
— Ще ми кажете ли все пак за какво става дума? — попита Дилия Сандерсън.
Нямах представа как да й обясня, без да й прозвуча като луд, затова почнах с въпрос от моя страна:
— Как се сдобихте с тази картина?
— Тод я купи.
— Кога?
— Не знам.
— Помъчете се да се сетите.
— Какво значение има?
— Умолявам ви — казах, стараейки се да не ми трепери гласът. — Искам само да знам кога и къде я е купил.
Тя вдигна очи и се замисли.
— Не се сещам къде… Но за „кога“ си спомням, че беше… за годишнината от нашата сватба. Преди пет-шест години.
— Преди шест — уточних аз.
— Пак тия шест години — отбеляза тя. — Не разбирам накъде биете.