Не виждах смисъл да я заблуждавам, а което е още по-лошо — не виждах как мога да й го кажа по по-смекчен начин. — Нали помните снимката на спящата жена, която ви показах?
— То няма и две минути оттогава.
— Правилно. Та тази картина е нейна.
— Не мога да проумея това, което ми говорите — намръщи се Дилия.
— Името й е Натали Ейвъри. И именно тя е на онази снимка.
— Но… — тръсна глава тя. — Нищо не разбирам. Бях с впечатлението, че преподавате политология.
— Така е.
— Да не би в същото време да се занимавате и с история на изкуството. И тази жена ли е завършила Ланфорд?
— Не, не става дума за това. — И пак погледнах колибата на хълма. — Аз я издирвам.
— Художничката ли?
— Да.
— Изчезнала ли е? — втренчи се тя в мен.
— Нямам представа.
Погледите ни се засякоха. Тя не кимна, но не беше и нужно.
— Тя означава много за вас.
Не беше въпрос, но аз, така или иначе, отговорих:
— Да. И разбирам, че нищо не проумявате.
— Прав сте — съгласи се Дилия Сандерсън. — Но в същото време смятате, че съпругът ми е знаел нещо за нея. И точно това ви води насам.
— Да.
— Защо?
И пак не видях смисъл да я лъжа.
— Ще ви прозвучи налудничаво.
Тя чакаше.
— Преди шест години присъствах в една църквичка във Върмонт на сватбата на съпруга ви с Натали Ейвъри.
Дилия Сандерсън примига двукратно. После стана от дивана и взе да отстъпва от мен.
— Най-добре ще е да си вървите.
— Умолявам ви да ме изслушате.
Тя затвори очи. Обаче нямаше как да затвори ушите си, нали разбирате. Започнах да говоря бързо. Обясних й как преди шест години съм отишъл на сватбата, как после съм видял некролога на Тод, как съм дошъл за погребението, как съм си мислел, че може би се заблуждавам.
— Заблудил сте се — каза тя, след като свърших. — Няма начин да не е така.
— Добре, ами картината. Тя съвпадение ли се явява?
Не ми отговори.
— Госпожо Сандерсън?
— За какво сте дошъл всъщност? — попита ме с глух глас.
— Искам да я намеря.
— Защо?
— Знаете защо.
Кимна:
— Защото я обичате.
— Да.
— Макар че сте я видели да се омъжва за друг преди шест години.
Не си направих труда да й отговоря. В къщата се възцари влудяваща тишина. Извърнахме се едновременно и двамата да погледнем онази колиба на хълма. Лично аз копнеех тя някак си да се промени. Или слънцето да се вдигне малко по-високо, или в някой от прозорците й да се появи светлинка.
Дилия Сандерсън се отдръпна на някой и друг метър от мен и извади телефона си.
— Какво правите? — попитах.
— Вчера, след като ми се обадихте, ви потърсих в гугъл.
— Окей.
— Да се убедя, че сте онзи, за който ми се представихте.
— Кой друг бих могъл да съм?
Дилия Сандерсън пренебрегна въпроса ми.
— На уебсайта на Ланфорд видях снимката ви. И преди да ви отворя днес, погледнах през шпионката да се уверя, че сте вие.
— Не ви разбирам.
— Предпочитах да съм сигурна, така да се каже. Боях се, че убиецът на съпруга ми може…
Сега вече ми стана ясно.
— … е можел да се върне да убие и вас?
Тя сви рамене.
— Но видяхте, че съм аз.
— Да. И затова ви пуснах да влезете. Но вече съжалявам. Излиза, че сте дошъл по съвсем друг повод от онзи, който ми съобщихте. Откъде да знам, че не сте от тях?
Не бях съвсем сигурен какво следва да й кажа.
— Така че засега ще стоя на известно разстояние от вас, ако не възразявате. Съвсем близо до входната врата. Понечите ли да станете, натискам този бутон за девет-едно-едно и хуквам да бягам. Ясно ли е?
— Не съм съвсем наясно…
— Разбрахте ли какво искам да ви кажа?
— Разбрах, разбрах. Няма да мръдна от мястото си. Но мога ли да ви задам един въпрос?
Даде ми знак да продължа.
— Откъде сте убедена, че не съм въоръжен?
— Наблюдавам ви, откакто дойдохте. Така, както сте облечен, няма къде да криете оръжие.
Кимнах, после казах:
— Нали не си мислите сериозно, че съм дошъл да ви причиня злина?
— Не го мисля. И все пак, както се казва, предпочитам да заложа на по-сигурното.