— Ти с Бенедикт ли се съветваш по правните въпроси?
Свих рамене. И пак си рекох, че най-добре би било да си мълча. Не е като да не ме бяха предупредили, нали? Пък и обещание бях дал. Шента се облегна на стола си и отпи от коктейла. Дойде сервитьорката да ме попита какво ще желая. Посочих й плодовия коктейл, но казах, че моя го искам „девствен“. И аз не знам защо. Но мразя плодовите напитки.
— И какво по-точно научи за Натали? — попитах.
— Вече ти казах.
— О, да, забравих: „хич, въобще, кръгла нула“. И за какво тогава трябваше да ме виждаш?
Донесоха и сандвича с гъби портобело, а за мен пуешкото с маруля и домат върху ръжен хляб.
— Позволих си да ти го поръчам предварително — рече Шента.
Изобщо не се докоснах до сандвича.
— Какво става, Шента?
— И аз точно това искам да знам. Как се запознахте с Натали?
— Какво значение има?
— Направи ми удоволствие и ми разкажи.
Както винаги, тя задаваше всички въпроси, а аз давах всички отговори. Обясних й как се бяхме запознали на творческите курорти във Върмонт преди шест години.
— И какво ти каза тя за баща си?
— Само това, че бил починал.
— И нищо друго? — не откъсваше очи от мен Шента.
— В смисъл?
— Ами например… — забели очи тя и сви театрално рамене, — че е бил професор в университета ни.
— Баща й ли? — ококорих се.
— Ъхъ.
— Баща й — професор в Ланфорд?
— Не. В ресторанта на Джуди — забели още повече очи Шента. — Естествено, че в Ланфорд.
— Кога? — попитах, все още замаян.
— Постъпил преди тридесетина години. Преподавал в продължение на седем. В катедрата по политология.
— Занасяш ли се?
— Да, бе. И точно затова те викнах тук. Щото умирам да се занасям.
Взех да смятам наум. Значи, Натали е била съвсем малка, когато баща й е почнал да преподава тук. И е била още на детска възраст, когато е напуснал. Може и изобщо да не е помнела, че е живяла тук. И затова нищо не ми беше казала по въпроса. Но възможно ли е дори да не е чувала този факт? Не се ли предполага да ми беше казала „Хей, ти знаеш ли, че и баща ми е преподавал там. И то в твоята катедра“.
Сетих се и как дойде да разгледа кампуса със слънчевите си очила и с капелата; и как искаше да види колкото се може повече неща и колко замислена беше, докато се разхождахме по ливадата.
— Защо не ми го е споменавала? — попитах на глас.
— Нямам представа.
— Уволнили ли са го? И къде са отишли оттук?
Тя само вдигна рамене.
— По-добре би било да попиташ защо майка й се е върнала към моминското си име.
— Моля?
— Баща й се е казвал Арон Клайнър. Ейвъри е моминското име на майката на Натали. Тя е почнала да го използва наново не само за себе си, но променила и фамилните имена и на Натали, и на Джули.
— Чакай, чакай. Кога, казваш, е починал баща й?
— Тя и това ли не ти е споменала?
— Останал бях с впечатлението, че е било много отдавна. А може това, че е починал, да е било и причината да напуснат кампуса.
— Съмнявам се, Джейк — засмя се Шента.
— Защо?
— Защото точно тук нещата започват да стават интересни. Точно по това татенцето прилича на своята дъщеричка.
Дума не обелих.
— Никъде не е записано, че изобщо е умрял.
— Къде е тогава? — преглътнах.
— Каквато дъщерята, такъв и бащата, Джейк.
— Какво, по дяволите, означава това? — Но май вече почвах да се досещам.
— Потърсих да открия къде се намира сега професор Арон Клайнър — каза Шента. — И познай какво установих?
Замръзнах в очакване.
— Точно така: нищичко, хич, въобще, кръгла нула. Откакто е напуснал Ланфорд преди четвърт век, професор Арон Клайнър не е оставил след себе си абсолютно никаква следа.
Деветнадесета глава
В университетската библиотека изрових стари годишници.
Съхранявали ги бяха в мазето. Воняха на мухъл. Гланцираните страници се бяха сплъстили, та трябваше да ги отделям една по една. Но най-после го открих: професор Арон Клайнър. Доста незабележителна снимка. Добре изглеждащ мъж, общо взето, с обичайната натегната усмивка, целяща да изрази щастие, но по-скоро излъчваща неудобство. Взрях се да открия някаква прилика с Натали. Може би имаше нещо. Трудно беше да се каже. Както знаем, мисълта понякога се самозаблуждава.