— Искаш да кажеш, че е имал афера с някоя от студентките ли?
— Отде да знам аз. Но какви ли не слухове се носеха. Чувал ли си за заместник-завеждащия катедрата Рой Хордък?
— Виждал съм името му по разни възпоменателни плакети.
— Арон Клайнър обвини навремето Рой Хордък в плагиатство. До официално разследване така и не се стигна, но не забравяй, че поста „заместник-завеждащ“ ти дава доста власт. Така че в крайна сметка се стигна до понижение на Арон Клайнър. След което той се замеси в някакъв скандал с преписване.
— Професорът е преписвал?
— Не, разбира се. Но обвини в това един или двама от студентите. Вече не помня подробностите. И май тъкмо това доведе до окончателното му падение. И в това не съм сигурна вече. Пропи се. Стана невъздържан. Оттам и тръгнаха клюките.
И пак сведе поглед към снимката.
— Затова ли го принудиха да подаде оставка?
— Не — каза госпожа Динсмор.
— Ами какво стана?
— Един ден жена му влезе точно през тази врата — посочи тя зад гърба си. Вратата ми беше много добре позната. Влизал бях през нея хиляди пъти, но въпреки това погледнах натам, все едно очаквах в този момент да видя в рамката й майката на Натали. — Плачеше. Направо беше изпаднала в истерия. А аз седях точно тук, където съм и сега — точно на това място, зад това бюро…
И гласът й затихна.
— Искаше да се срещне с професор Хюм. И понеже го нямаше, викнах го по телефона. Той дойде веднага. А тя му съобщи, че професор Клайнър бил забягнал.
— Забягнал ли?
— Взел си багажа и избягал с друга жена. Бивша студентка.
— Как се е казвала?
— Така и не разбрах. Нали ти казах, че беше истерясала. По онова време още нямаше мобилни телефони. Нямаше начин да се свържем с него. Решихме да го изчакаме да се върне. Помня, че същия следобед трябваше да има лекция. Но той не се вясна повече. През въпросния ден го замести професор Хюм. После и останалите професори се изредиха да го заместват, докато свърши семестърът. Студентите много тежко го преживяха. Родители се обаждаха непрекъснато, та за компенсация професор Хюм писа на всичките „отличен“. — Вдигна рамене, бутна обратно към мен годишника и се престори, че се е заловила пак с работата си. — Оттогава нищичко не се е чувало за него.
Преглътнах, преди да попитам:
— А с жена му и дъщерите му какво стана?
— Същото, предполагам.
— В смисъл?
— Заминаха си след края на семестъра. И за тях нищо повече не се чу. А аз все се утешавах, че сигурно пак са се събрали заедно, само че в друг университет. Макар и да се съмнявам точно така да е станало, нали?
— Не е станало.
— А как са се развили нещата? — попита госпожа Динсмор.
— И аз не знам.
Двадесета глава
Кой можеше да знае?
Отговор: Джули — сестрата на Натали.
По телефона ме беше отрязала. Дали пък нямаше да успея, ако й се явя лично?
Отивах към колата си, когато клетъчният ми телефон иззвъня. Търсеше ме някой с районен код 802.
Върмонт.
Приех разговора. Казах „ало?“.
— Ъ, здрасти. Нали ти си остави картичката в кафенето?
Веднага познах гласа.
— Куки?
— Трябва да си поговорим.
Стиснах още по-здраво телефона.
— Слушам те.
— Нямам доверие на телефоните — отвърна тя с леко разтреперан глас. — Имаш ли начин да се върнеш до тук?
— Моментално мога да дойда с колата.
Куки ми обясни как да стигна до дома й, близо до кафенето. Тръгнах на север по магистрала 91, като през цялото време се мъчех безуспешно да не превишавам разрешената скорост. Сърцето ми думкаше в гърдите. Имам чувството, че следваше ритъма на поредната песен, която пускаха по радиото. Минах щатската граница малко преди полунощ. Денят ми беше започнал с полета на юг за срещата ми с Дилия Сандерсън. И беше минал трудно, поради което усетих, макар и само за секунда, колко съм изтощен. И пак си спомних как за пръв път видях картината на Натали с онази колиба на хълма — когато Куки ме попита иззад гърба ми дали я харесвам.
Защо ли, запитах се за сетен път, когато се отбих в кафенето й, Куки се направи, че не ме позна?