— Как успя да откриеш Тод?
Сега вече напълно ме озадачи. Не знам какво всъщност очаквах да ме пита, но във всеки случай не беше това.
— Не разбирам.
— Чу какво те питах — каза Джед. — Как успя да откриеш Тод?
Главата ми се мотаеше. Не виждах полза да го лъжа, затова заложих на истината.
— Чрез некролога му.
Джед хвърли поглед на Куки. Лицата и на двамата изразяваха объркване.
— Попаднах случайно на некролога му. На университетския уебсайт. И по този повод се появих на погребението му.
Джед се засили пак да ме изрита, но Куки го възпря с тръскане на глава.
— Нямам това предвид — озъби се Джед. — За по-рано питам.
— По-рано от кое?
— Не се прави на глупак. Как стигна до Тод?
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
Сега вече яростта в очите му избухна. Извади пистолета и го насочи в мен.
— Лъжеш.
Нищо не казах.
— Джед — приближи се Куки към него.
— Стой настрана — сряза я той. — Нали знаеш какво направи тоя? А?
Тя кимна и изпълни нареждането му. Лежах абсолютно неподвижно.
— Говорѝ! — пак ми заповяда онзи.
— Не знам какво искаш да чуеш.
Хвърлих око на мъжа пред компютъра. Видя ми се уплашен. Също като другия, до вратата. Сетих се, че Боб и Ото изобщо нямаха вид да се страхуват от нещо. Напротив, сторили ми се бяха подготвени и печени. За разлика от сегашните. Не знаех дали да се радвам, или съжалявам, но усещах, че, така или иначе, съм го закъсал яко.
— За последен път те питам — процеди през зъби Джед. — Как успя да откриеш Тод?
— Казах ти вече.
— Ти го уби! — кресна Джед.
— Аз ли? Не съм!
Джед се опря на едното си коляно и навря дулото на пистолета в слепоочието ми. Затворих очи и зачаках гърмежа. А той приближи уста до ухото ми.
— Ако още веднъж ме излъжеш — прошепна, — ще те пречукам като едното нищо.
— Джед? — обади се отново Куки.
— Трай там!
И притисна цевта достатъчно силно, че да се отбележи върху слепоочието ми.
— Говорѝ!
— Не съм… — По очите му прочетох, че само още веднъж ако отречех, ще ми свети маслото. — За какво ми е трябвало да го убивам?
— Това ти ще ни кажеш — отвърна Джед. — Но първо искам да разбера как го откри?
Ръката му трепереше. Усещах го по движението на дулото върху слепоочието ми. А по брадата му започваше да се стича слюнка. Болката ми беше изчезнала, заместена от чистопробен страх. Този Джед копнееше да дръпне спусъка. Нямаше търпение да ми тегли куршума.
— Обясних ти вече. Повярвай ми, моля ти се.
— Лъжеш!
— Не лъжа…
— Измъчвал си го, но той нищо не ти е казал. Не че е имало какво да ти каже. Защото нищо не знаеше. Бил е само безпомощен, но смел, а ти, ти копеле мръсно…
Броени секунди ме деляха от смъртта. Усещах нотките на отчаянието в гласа му и ми беше ясно, че с логика няма да мога да го убедя. Следователно трябваше да предприема нещо, да рискувам да му отнема оръжието. Но бях по гръб. Времето нямаше да ми стигне за никакъв ход.
— Не съм го мъчил, кълна се.
— Сега остава да кажеш, че и днес не си ходил при вдовицата му.
— Напротив. Ходих — рекох бързо от щастие, че поне по този въпрос съм съгласен с него.
— Но и тя нищо не знае, нали така?
— Какво е трябвало да знае?
И усетих как дулото се навря още по-плътно.
— За какво ходи при вдовицата?
— Знаеш за какво — погледнах го право в очите.
— Какво търсеше там?
— Не „какво“, а „кого“. Търсех Натали.
Този път той кимна. А на лицето му се появи смразяваща усмивка. И ми подсказа, че съм му дал верния отговор — но и погрешния.
— Защо? — попита.
— В какъв смисъл „защо“?
— Кой те нае?
— Никой не ме е наемал.
— Джед!
Само че този път не беше Куки. А онзи пред компютъра.
— Какво има? — извърна се Джед, подразнен, че са го прекъснали.
— Ела да хвърлиш едно око. Имаме гости.
Джед отдръпна пистолета от слепоочието ми, а аз изпуснах дълбока въздишка на облекчение. Мъжът пред компютъра завъртя екрана така, че Джед да види черно-бялото изображение от някаква охранителна камера.
— Какво търсят тук? — попита Куки. — Ако го намерят при нас…