— Те са на наша страна — отвърна й Джед. — Така че не се притеснявай, докато…
Нямаше за кога повече да чакам. Видях възникналата възможност и реших да се възползвам. Скочих внезапно на крака и се засилих към застаналия на вратата мъж. Имах чувството, че се движа на забавен каданс и че ми трябваше цяла вечност да стигна дотам. Приведох се напред, че да го отнеса с рамото си.
— Стой!
До оня ми оставаха може би само две крачки. Той вече беше приклекнал, заел отбранителна поза. А мозъкът ми не преставаше да смята и пресмята. За по-малко от секунда — за някакви си наносекунди всъщност — успях да си представя как се развива сценарият. Колко време ще ми е нужно да го съборя онзи срещу мен? Две, максимум три секунди. След което да хвана дръжката на вратата, да я завъртя, да отворя и да хукна навън.
Колко общо време ще ми трябва?
Извод: прекалено много.
През това време отгоре ми ще се нахвърлят още двама мъже и евентуално две жени. А още по-вероятно е Джед просто да стреля. Да не говорим, че ако реагира, както подобава, ще има време да изпразни цял пълнител в мен, преди изобщо да съм стигнал до другия.
Накратко казано, след като пресметнах шансовете, установих, че е изключено да успея да изляза през вратата. Което не отменяше факта, че продължавах да се нося с пълна пàра срещу противника си. И че той вече беше готов да ме посрещне. Очаквайки да му се нахвърля. Същото, което очакваха и Джед, и останалите.
Значи, нямаше смисъл.
Трябваше да ги изненадам. Затова в последната възможна частица от секундата, без изобщо да се обърна назад или да проявя каквото и да било колебание, плонжирах през прозореца.
И още докато бях във въздуха, чух как и друг прозорец се строши, а Джед се провикна „Дръж го!“.
Обхванах глава с ръцете си и се претърколих с надеждата инерцията да ми помогне да се изправя на крака. Напразни надежди. Успях по някое време да стъпя на ходилата си, но от това инерцията не изчезна мигновено. А продължи да ме носи, събори ме повторно на земята и ме затъркаля нататък. Едва след време се спрях и се замъчих да си стъпя на нозе.
Къде, по дяволите, се бях озовал?
Нямах време за разсъждения. Най-вероятно беше да съм в задния двор. Виждах гора. Предположих, че автомобилната алея и фасадата са зад гърба ми. Тръгнах нататък, но в същото време чух да се отваря предната врата. Оттам излязоха трима.
Ъъ!
Завъртях се кръгом и побягнах към гората. Мракът изцяло ме погълна. Пред себе си виждах на не повече от два-три метра, но не можех да си позволя да забавя крачка. Зад мен идваха тримата. И поне единият от тях беше въоръжен.
— Насам! — провикна се някой.
— Не може, Джед. Нали видя онова на екрана.
Така че продължих да бягам. С всичка сила, докато в един момент не налетях право в някакво дърво. И се чу глух удар, последван от вибрации, като в някой мултфилм. Мозъкът ми се раздрънча. А самият удар ме повали на земята. Болящата ме отпреди това глава направо запищя.
Тогава видях приближаващия се лъч на фенерче.
Изтъркалях се настрана с надеждата да се скрия зад нещо. Ударих с хълбок друго дърво. А може и същото да беше. Майната му. Острата болка отново ме проряза в главата ми. Претърколих се на противоположната страна, прилепен максимално близо до терена. Лъчът на фенерчето цепеше мрака над мен.
Чувах и идващите все по-наблизо стъпки.
Трябва да се отдалеча.
Откъм къщата се чу хрущене на гуми върху чакъл. По алеята се приближаваше автомобил.
— Джед?
Името бе произнесено с дрезгав шепот. Фенерчето замръзна намясто. После някой повторно извика Джед. Този път фенерчето угасна. Отново ме обгърна пълен мрак. И чух стъпките да се отдалечават.
Изправи се и бягай бе, глупако!
Но главата ми отказваше да се подчини. Останах на земята още секунда, после хвърлих поглед на старата ферма в далечината. За пръв път я видях отвън. И от изненада се вцепених. Пръстта под мен сякаш взе отново да пропада.
Пред очите ми беше основната сграда на курорта „Творческо презареждане“.
Бях попаднал в плен тъкмо в онази постройка, в която навремето бе живяла Натали.
Как, по дяволите, да разбирам всичко това?
Колата спря. Надигнах се само колкото да я погледна. А като я видях, ме обзе съвсем ново усещане на облекчение.
Пред мен беше полицейска патрулка.
Стана ми ясно и защо онези се бяха паникьосали. Хората на Джед бяха монтирали на портала охранителна камера. Благодарение на нея бяха видели, че полицията идва да ме спаси и бяха изпаднали в паника. Всичко си идваше намясто.