Запътих се към моите новодошли спасители. Сега вече Джед и хората му нямаше да посмеят да ме убият. Но когато почти стигнах до края на гората, само на трийсетина метра от полицейската кола, в главата ми се появи нова мисъл.
Откъде могат да знаят полицаите къде се намирам аз?
И изобщо откъде са разбрали, че съм закъсал? И ако са тръгнали да ме спасяват, защо толкова бавно пристигнаха? И какво беше накарало Джед да спомене, че са на „тяхна страна“? Забавих съвсем ход, чувството на облекчение постепенно се изпари, но на негово място в главата ми нахлуха нови въпроси. Защо Джед вървеше към полицейския автомобил ухилен до уши и махаше приветливо? Защо и излизащите от колата двама полицаи му махаха по същия приветлив начин? Как така взеха да се ръкуват приятелски и да се тупат по гърбовете като стари другарчета?
— Здрасти, Джед — провикна се единият.
Дявол да го вземе. Та това беше Малчо. А с него беше и Дългуча Джери. Реших, че ще е най-добре да остана намясто.
— Здравейте, момчета — отвърна Джед. — Как я карате?
— Всичко нормално. Ти кога се върна?
— Преди два-три дни. Какво става?
— Познаваш ли някой си Джейк Фишър? — попита Малчо.
Опа! Току-виж наистина са дошли да ме спасяват.
— Не се сещам от раз — отговори Джед. И другите бяха вече навън. И пак ръкувания и пляскания по гърба. — А вие, момчета, знаете ли… Как впрочем каза, че му е името на онзи?
— Джейкъб Фишър.
Единодушно въртене на глави и отричане да познават такова лице.
— Щото се получи сводка, че го издирват — поясни Малчо. — Професор бил. Ама май е убил човек.
Кръвта ми се смрази.
— Глупакът дори направил самопризнание — допълни Дългуча Джери.
— Опасен тип ще да е — заключи Джед. — Но не виждам каква връзка може да има с нас.
— Като начало, преди два дни го заварихме тук. Искаше да влезе в имота ти.
— В моя имот ли?
— Ъхъ. Но сега сме дошли по съвсем друга работа.
Свих се зад храсталака и взех да се чудя как да постъпя по-нататък.
— Следим с джипиеса клетъчния му телефон — каза Малчо.
— И координатите му водят точно тук — добави Дългуча.
— Не ви разбирам.
— Няма много за разбиране, Джед. Днешната техника ни позволява да проследим движението на айфона му. Ти как мислиш, че знам къде ходи и моя синковец, а? Та, както казах, джипиесът сочи, че в момента е точно на твоя територия.
— Опасният убиец ли?
— Нищо чудно. Я най-добре се приберете и изчакайте, а? Ти какво ще кажеш, Джери? — обърна се към партньора си.
Джери се пресегна и извади някакво портативно устройство от колата. Погледа го няколко секунди, после натисна екрана и обяви:
— На не повече от петдесет метра е оттук. В тази посока.
И посочи точно укритието ми.
В съзнанието ми проблеснаха няколко сценария. Първият, и най-близък до ума: да се предам. Да вдигна ръце, да изляза така от гората и да се провикна с все сила: „Предавам се!“. Под опеката на полицията щях поне да съм в безопасност от групата на Джед.
И тъкмо размишлявах дали няма да е най-добре точно така да постъпя — да вдигна ръце и да викна, че се предавам, — Джед взе, че извади пистолета си.
Оо!
— Какво си намислил, Джед? — попита го Малчо.
— Пистолетът си е мой. Притежавам го законно. А пък той е в моя имот, нали така?
— Така е. И?
— Вие нали убиец преследвате… — подхвана Джед. Значи вече съм и убиец. — Де да знам дали не е въоръжен и опасен. Не мога да ви пусна по дирите му, момчета, без никакво подкрепление.
— Подкрепление не ни трябва, Джед. Прибери това желязо.
— Но имотът си е мой, нали?
— Вярно е.
— Така че, ако не възразявате, аз ще си стоя тук.
Най-близкият до ума сценарий изведнъж взе да се отдалечава. Джед явно беше решен да ме пречука най-малко по две причини. Първо, защото беше убеден, че имам нещо общо с убийството на Тод. Нали поначало за това ме беше заловил. А втората причина очевидно беше, че мъртвите не говорят. Ако се предам и разкажа на полицаите какво се случи по-рано вечерта — как ме отвлякоха, а после и как стреляха по мен — ще е моята дума срещу тяхната, но в кухнята на Куки ще намерят гилза от неговото оръжие. От телефонната служба ще им стане ясно, че преди това Куки ми се е обаждала. Няма да е никак лесно, но все пак е доказуемо, и бас държа, че Джед не желаеше да поема подобен риск.