Приливът в един момент затихва.
Така че болката ми не се процеди бавно обратно, а напротив — проряза ме, сякаш ме прободоха с коса. Светкавица разцепи главата ми и ме повали на колене. Добре че успях да закрия устата си с ръка, та да не изкрещя от болка.
И в този момент чух друга кола да се приближава по автомобилната алея. Да не би Малчо да беше повикал подкрепление?
И чух в далечината гласове:
— Неговият телефон е!
— Заровил го е, мамка му…
— Разпръсни се във верига!
Храстите зад гърба ми изшумоляха. Запитах се колко ли голям е авансът ми и дали ще ми стигне да избягам от лъчите на фенерчетата и от куршумите. Надали щеше да е достатъчен. Пак прецених дали да се предам и да разчитам на късмета си. И пак отхвърлих мисълта като неудачна.
— Стой настрана, Джед — чух гласа на Малчо. — И без теб ще се справим.
— Ама имотът си е мой — не отстъпваше Джед. — Прекалено голям е, че само двамата да го обходите.
— Въпреки това…
— Мой си е, Джери — поозъби му се Джед. — А вие сте тук без разрешително.
— Разрешително ли? — възкликна Малчо. — Ти сериозно ли говориш? Дойдохме, понеже се притесняваме за безопасността ти.
— И аз се притеснявам — отвърна му Джед. — Но нямате представа къде може да се крие този убиец, нали?
— Ами…
— Представи си, че е успял да се скатае в къщата. И ни дебне да се върнем. Не можеш ме накара да се прибера там, брат ми. Тук оставаме с вас.
Мълчание.
Стани, изкомандвах си.
— Искам всички да вървят така, че да се виждат от останалите — разпореди Малчо. — Без излишен героизъм. Който види нещо, да крещи за помощ.
Чух как останалите измърмориха, че са съгласни, и лъчите от фенерчетата пак заразцепваха тъмата. Разредиха се във верига. В тъмното не виждах хора, а само подскачащите лъчи на фенерчетата. Но и те ми стигаха да проумея, че ми е спукана работата.
Стани бе, глупак!
Свят ми се виеше от непоносимата болка, но успях някак си да стъпя на нозе. И тръгнах със залитания, като чудовище от филмите с вдървени крака. Но едва направих три, може би четири крачки, и светлинен лъч премина по гърба ми.
Скочих мигновено зад най-близкото дърво.
Дали ме видяха?
Изчаках да чуя нечий вик. Пълна тишина. Стоях опрян с гръб в ствола. И чувах единствено собственото си дишане. Фенерчето наистина ли ме беше осветило? Почти сигурен бях, но нямах никакви гаранции. Затова останах намясто и продължих да чакам.
Чух приближаващи се стъпки.
Не знаех какво да предприема. Ако наистина някой ме е видял, нямаше накъде да бягам. Свършено беше с мен. Но все още никой не беше викнал за помощ.
Нищо друго, освен идващите все по-наблизо стъпки.
Чакай, чакай! Ако някой ме е видял, защо не извика другите? Току-виж ми се разминало. Може да му се е сторило, че съм дърво или нещо друго.
Ами ако човекът си мълчи, понеже се е заканил да ме застреля?
Наложих си да преценя хладнокръвно ситуацията. Да речем, че ме е видял Джед. Той би ли викнал? Не. Защото ако викне, току-виж съм побягнал, след което подире ми ще се впуснат и Малчо с Дългуча Джери и това само ще го затрудни да ме гръмне. А какво би направил? Ако наистина ме е видял, значи знае, че съм се скрил точно зад това дърво и сега сигурно се промъква крадешком към мен с пръст на спусъка и…
Тряс!
Стъпките ставаха все по-шумни.
Примитивният ми обонятелен мозък се напъна да направи пак бърза преценка — нали веднъж се бях спасил по този начин, — но след миг-два озорване на невроните до пръсване стигнах до неочаквано, макар и очебийно заключение:
Дотук бях. Няма измъкване.
Опитах се да събера сили за един мощен финален спринт, но какво очаквах да постигна с него? Щях само да изляза на открито и в състоянието, в което се намирах, нямаше да стигна кой знае колко далеч. Или ще ме прострелят, или ще ме хванат. То, като се замисли човек, нима имах друг избор в момента пред себе си, освен този: да ме застрелят ли, или да ме хванат. Лично аз бих предпочел да ме хванете, ако не възразявате. Така че работата опираше до това как да увелича шансовете да бъда заловен, а не застрелян.
Нищо не ми раждаше главата.
Лъч от фенерче затанцува пред очите ми. Притиснах гръб към ствола и леко се надигнах на пръсти. Като че щеше да има полза. Стъпките идваха все по-близо. Силата на звука и яркостта на светлината ми подсказваха, че между мен и идещия разстоянието е не повече от десет метра.