Вариантите прехвърчаха през мозъка ми. Дали да изчакам и да му се хвърля? Ако е Джед, да кажем, може и да успея да му отнема оръжието. Но едно такова сборичкване моментално ще ме издаде къде съм, а ако онзи не е Джед, а, да речем, Малчо, появата ми направо ще му даде повод да използва срещу мен смъртоносна сила.
Какво да правя?
Да се надявам, че не ме е видял.
Надеждата, естествено, не е равносилна нито на план, нито дори на вариант. А е по-скоро пожелание. И то на развинтена фантазия. Другояче казано, оставях съдбата си в ръцете на… ами на съдбата в крайна сметка.
Стъпките бяха вече само на метър-два от мен. Стегнах се като пружина, без все още да знам какво да предприема, и поверих решението на примитивния обонятелен мозък. В същия момент чух шепот:
— Мълчи! Знам, че си зад дървото.
Куки.
— Сега ще мина покрай теб — продължи да нарежда съвсем тихо. — А щом те подмина, лепваш се за мен и вървиш подире ми. Колкото се може по-плътно.
— Какво?
— Действай, не приказвай. — Тонът й изключваше всякакви по-нататъшни разисквания. — Плътно до мен.
Куки мина покрай моето дърво, насмалко да се блъсне в него, и продължи по пътя си. Аз изобщо не се поколебах, а се залепих за нея и тръгнах подире й. И вляво, и вдясно зад мен виждах танцуващи фенерчета.
— Значи, не си се преструвал, така излиза — каза Куки.
Изобщо не схванах смисъла на думите й.
— Ти истински я обичаше Натали, нали?
— Обичах я — прошепнах.
— Ще те отведа, докъдето мога. Ще стигнем до една пътека. Тръгни по нея надясно. Приведи се и гледай да не те видят. Пътеката ще те отведе до полянката с бялата църквичка. Оттам знаеш накъде да се спасиш. Аз ще се опитам да ги забаламосам. Гледай да се отдалечиш колкото се може повече. Но не се прибирай у дома си. Там веднага ще те намерят.
— Кой ще ме намери?
Гледах да вървя в синхрон с нейните крачки, като досаден хлапак, имитиращ случаен минувач.
— Но престани да я търсиш, Джейк.
— Питах те кой ще ме намери?
— Бедна ти е фантазията в каква история се заплиташ. Представа си нямаш. Изобщо.
— Кажи ми.
— Ако не престанеш, всички до един ще ни избият — свърна наляво Куки, а аз подир нея. — Ето ти я пътеката. Аз тръгвам наляво, а ти върви надясно. Разбра ли?
— Къде е Натали? Жива ли е изобщо?
— След десет секунди излизаме на пътеката.
— Кажи ми.
— Ти не чу ли какво ти говоря? Зарежи я тази история.
— Кажи ми все пак къде е Натали.
Чух някъде в далечината как Малчо извика нещо, но не разбрах какво. Куки забави ход.
— Моля ти се — не отстъпвах.
А тя ми отговори с далечен, глух глас:
— И аз не знам къде е Натали. И дали изобщо е още жива. И Джед не знае. Никой от нас не знае.
Стигнахме до покритата с чакъл пътека. Тя понечи да свие наляво.
— И запомни едно нещо, Джейк.
— Кое?
— Върнеш ли се, не разчитай пак да ти спася живота. — И Куки вдигна длан да видя пистолета, който държеше. — Напротив. Лично аз ще те пречукам.
Двадесет и втора глава
Пътеката ми беше позната. Вдясно от нея се намираше езерце. Късно една нощ бяхме ходили да плуваме в него с Натали. После излязохме от водата, легнахме и се прегърнахме кожа о кожа.
— За пръв път изживявам такова нещо — произнесе бавно тя. — Не че не ми се е случвало, но… не и точно това.
Разбирах я. И на мен не беше ми се случвало.
Минах покрай старата пейка, на която сядахме след кафето и кифличките при Куки. Напред мержелееше църквичката. Почти не я погледнах. Най-малко имах нужда спомените да ме забавят точно сега. Поех по пътеката по посока на градчето. Колата ми беше на по-малко от километър оттам. Интересно дали полицаите вече я бяха открили. Надали. Е, нямаше да стигна далеч с нея, тъй като сигурно и нея я бяха обявили за издирване, но не виждах по кой друг начин да се измъкна от града. Налагаше се да рискувам.
Толкова тъмна беше улицата, че се наложи да открия колата си по памет. За една бройка щях да се блъсна в нея. Щом отворих вратата, отвътре ме плисна светлина. Бързо се тръшнах на седалката и затворих. Сега какво? Нали в крайна сметка бях станал беглец. Сетих се как в един филм по телевизията беглецът беше разменил номерата си с друга кола. Номерът можеше да мине. Стига да намерех друга паркирана кола. Да, де — и отвертка ако имах. Как ще стане тая шашма без отвертка? Зарових из джобовете си и напипах монета от десет цента. Дали пък няма да свърши същата работа?