Прекалено много време ще ми отнеме.
Затова пък вече знаех накъде ще поема. Подкарах на юг, като гледах да не се движа нито много бързо, нито много бавно. Десният ми крак се местеше от газта на спирачката и обратно, сякаш разчитах правилната скорост да ме направи едва ли не невидим. Пътищата бяха тъмни, а това евентуално можеше да ми е от полза. Това, че бях обявен за издирване, не означаваше, че автоматично навсякъде ще хукнат да ме търсят. Ако не се движех по главните пътища, можеше евентуално доста далеч да стигна.
Лошото беше, че без айфона си се чувствах гол и безпомощен. Странно как тази техника се сраства с нас. Продължих да се движа в южна посока.
Дотук добре. А после?
Имам в себе си само шестдесет долара. С тях няма да стигна далеч. Но ако ползвам кредитната си карта, полицаите ще ме надушат и моментално ще ме изловят. Е, не чак моментално. Първо ще трябва да дойде задължението по сметката ми и чак тогава ще пратят по дирите ми някоя патрулка или каквото трябва там. Не знам колко време ще им отнеме това, но надали ще стане моментално. Полицаите са ефикасен народ. Но не са всесилни.
Оказа се, че нямам избор. И трябваше да заложа на пресметнат риск. Наближавах главната пътна артерия в района — междущатска магистрала 91. Стигнах по нея до първата зона за отдих и паркирах зад най-неосветеното заведение. Дори си вдигнах яката, уж да не могат да ме разпознаят, и влязох. И нещо в едно от магазинчетата привлече окото ми.
Продаваха химикалки и маркери. Не ми трябваха много, но няколко щяха да ми влязат в работа…
Премислих секунда-две и се наврях в магазинчето. Но когато разгледах подробно невзрачния избор от средства за писане, разочарованието ме обзе повече от всякога.
— Да ви помогна с нещо?
Момичето зад щанда надали беше на повече от двадесет — руса, на розови кичури. Представяте ли си: розови.
— Хубава прическа имате — рекох, не изменяйки на сваляческите си привички.
— Розовото ли ви впечатли? — посочи тя кичурите си. — Нали сега е седмицата за солидарност с болните от рак на гърдата. Ама вие добре ли сте?
— Нищо ми няма. Защо питате?
— Гледам каква голяма цицина имате на главата. И май от нея тече кръв.
— А, това ли. Дреболия. Няма проблем.
— Мога да ви предложа автомобилна аптечка, ако ви е нужна.
— Ще си помисля — рекох и се върнах към химикалките и маркерите. — Трябва ми червен маркер, но не виждам да имате.
— Нямаме червени. Само черни.
— Оо!
Тя не откъсваше очи от лицето ми.
— Тук обаче имам един. — И извади от чекмеджето точно такъв, какъвто ми трябваше. — Ползваме го да задраскваме отделните артикули по време на инвентаризация.
— Ще ми позволите ли да го купя от вас? — попитах с равен тон, да не се издам колко ми беше необходим.
— Не знам дали ми е позволено.
— Много ще съм ви благодарен. Страшно ми е нужен.
Тя се замисли, после предложи:
— Купете си аптечката и ми обещайте да се погрижите за цицината си, а пък аз ще ви го дам като безплатна притурка.
Кандисах на сделката и се отправих към мъжката тоалетна. Часовникът явно не спираше да отброява минутите и секундите. Всеки момент през главните зони за отдих щяха да почнат да минават патрулки и да оглеждат паркираните коли. Или може би бърках? Нямах си представа. Но си наложих да успокоя дишането си. Огледах се в огледалото. Ужас. Освен цицината на челото имах и кървяща аркада над веждата. Почистих се, доколкото можах, но нямаше как да се превържа. Всяка лепенка или бинт щеше да бие на очи.
До автоматите за закуски и напитки имаше и банкомат, но засега щеше да почака.
Втурнах се към колата. Номерата й бяха „704LI6“. Изписани с червено, понеже са от Масачузетс. С помощта на маркера превърнах нулата в осмица, L-то в Е, I-то в Т, а шестицата също на осмица. Отстъпих крачка назад. Отблизо веднага си личеше, но за по-далечен наблюдател номерът гласеше „784 ET8“.
Прищя ми се да възнаградя с усмивка изобретателността си, но нямаше време. Върнах се при банкомата, обмисляйки как точно да подходя. Всеизвестно е, че банкоматите са съоръжени с видеокамери, но дори и да се маскирах, пак щяха да ме изловят по кредитната карта.