В случая по-важно беше да пестя време. Пък ако ме снимат — снимали са ме.
Разполагам с две кредитни карти. Изтеглих максималната позволена сума и от двете и бързо се върнах в колата. На следващия изход напуснах магистралата и тръгнах по второстепенните пътища. С влизането си в Грийнфийлд паркирах на една странична улица в центъра. Помислих си да се кача на най-близкия автобус, но ми се видя прекалено елементарно. Затова взех такси до Спрингфийлд. Естествено, платих в брой. А оттам с автобусната линия „Питър Пан“ заминах за Ню Йорк. През цялото времетраене на пътуването очите ми не престанаха да шарят в очакване на… не знам какво — я полицай, я престъпник да ме види и да ме хване.
Излишна параноя?
Щом стигнах Манхатън, хванах друго такси до Рамзи, в щата Ню Джързи, където знаех, че живее Джули Потъм, сестрата на Натали.
Като стигнахме в Рамзи, таксиджията попита:
— Казвай адреса, приятел.
Беше четири сутринта — много късно (или, в зависимост от гледната точка — много рано) за гостуване на сестрата на Натали. Да не говорим, че имах нужда и да се посвестя. Главата ме болеше. Нервите ми бяха опънати до краен предел. Цялото ми тяло почваше да се тресе от изтощение.
— Карай в някой мотел.
— В тоя квартал има „Шератон“.
Да, ама те сигурно ще ми поискат документ за самоличност, а евентуално и кредитна карта.
— Не… Дай нещо по-така… по-евтинко.
Намерихме един от онези безлични мотели за камионджии, прелюбодейци и бегълци като мен. При това — със съвсем удачното име „Народен мотел“. Откровеността ми се понрави: не за велики личности, не дори за преуспели, а за такива като нас — от народа. Надписът над сенника обявяваше „Почасова тарифа“ (също като в „Риц-Карлтън“), „Цветна телевизия“ (подигравка с конкурентите, предлагащи все още черно-бяла) и — черешката върху тортата: „Специално за нашите гости: хавлиени кърпи!“.
В такова заведение няма да ти поискат нито документ за самоличност, нито кредитна карта; нямаше да се заинтересуват и дали изобщо имаш пулс.
Жената на рецепцията беше на седемдесет и кусур, а физиономията й обявяваше „всякакви сме ги виждали“. Името на табелчицата й гласеще „Мейбъл“. Косите й бяха с консистенцията на сено. Поисках стая с изглед към задната част.
— Имате ли резервация? — попита ме.
— Шегувате се, нали?
— Да — каза Мейбъл. — Но задните стаи са заети. Всички само от тях искат. Сигурно заради хубавия пейзаж с кофите за боклук. Имам хубава стая, която гледа към покрива на магазина „Стейпълс“, ако желаете.
Мейбъл ме снабди с ключ за 12-а стая, която се оказа далеч не толкова кошмарна, колкото очаквах. Имаше вид на сравнително чиста. Помъчих се да не си представям на какво ли е била свидетел тази стая, откакто съществува, но после, като се замислих, реших, че не бих желал да знам такива подробности дори и за стая в „Риц-Карлтън“.
Тръшнах се на леглото така, както си бях облечен, и изпаднах в един от онези сънища дето не помниш как си заспал и нямаш представа колко е часът, когато се събудиш. На сутринта се протегнах да взема айфона от нощното шкафче и чак тогава, уви, се сетих, че него вече го няма. Или, по-точно, че е в полицията. Дали вече са го проучили? Отбелязали ли са всичките места, които съм търсил, всички есемеси, които съм пращал, всички имейли, които съм писал? Дали не вършеха същото и по отношение на квартирата ми в кампуса? След като имаха разрешително да ме следят посредством айфона ми, толкова ли щеше да ги затрудни да си изкарат и разрешително за обиск на дома ми? Но и да са го изкарали — чудо голямо! Няма да намерят нищо, което да ме инкриминира. Нещо, от което бих се срамувал — да; но кой пък не е използвал интернет търсачки за срамни неща?
Главата не преставаше да ме боли. И то силно. Вонях на пръч. Един душ би се оказал полезен, стига да не се налагаше да си облека пак същите дрехи. Измъкнах се на ослепителната дневна светлина, закрил очи като някой вампир или като заседял се дълги часове в казиното комарджия. Мейбъл беше все още на рецепцията.
— В колко ти свършва смяната? — попитах.
— Ти какво? Сваляш ли ме?
— Ъ, не.
— Щото, ако ще ми се пускаш, ще трябва първо да се попочистиш. Имам си строги изисквания.
— Да ти се намира аспирин или тайленол?