— Аха. — И двамата бяхме вече станали. — Няма нужда да ни изпращате.
Почти бяхме излезли през вратата, когато Сюзън Телеско се обади:
— А, професор Фишър?
Обърнах се.
— Ще възразите ли да ви покажем само още една снимка?
И двамата ме гледаха равнодушно, все едно разполагаха с всичкото време на света и им беше все едно какво ще им отговоря. Можех да погледна снимката, но можех и да си отида. Голяма работа. Но аз не помръднах. Не помръднаха и те.
— Професор Фишър? — пак каза Телеско.
И измъкна обърнатата надолу снимка от папката, както се вади карта за блакджак в казиното. В очите й вече се беше появил блясък. Температурата в стаята изведнъж спадна с десет градуса.
Тя обърна снимката. Аз се смразих.
— Познавате ли тази жена? — попита.
Не й отговорих. Не можех да откъсна очи от фотографията. Разбира се, че познавах жената.
Беше Натали.
— Професор Фишър?
— Познавам я.
Снимката беше черно-бяла и приличаше на кадър от охранителна камера. Натали се движеше забързана по някакъв коридор.
— Какво можете да ни кажете за нея?
— Защо задавате този въпрос на клиента ми? — положи длан на рамото ми Бенедикт.
Телеско ме прикова с поглед.
— Открихме ви, докато гостувахте на сестра й. Бихте ли ни разказали какво търсехте там?
— Аз пак питам: защо задавате този въпрос на моя клиент? — повтори Бенедикт.
— Жената се казва Натали Ейвъри. Вече сме разговаряли подробно със сестра й Джули Потъм. Тя твърди, че Натали живее в Дания.
Този път не издържах и се обадих:
— За какво ви е?
— Не съм в състояние да ви уведомя.
— Тогава и аз не съм — рекох.
Телеско погледна Мълхоланд, а той вдигна рамене.
— Окей. Щом не желаете. Можете да си вървите.
Стояхме и четиримата по местата си, да видим кой пръв ще поддаде. Или ако трябва да прибягна до друга метафора, аз бях човекът без козове, така че мигнах пръв.
— Навремето ходехме.
Те зачакаха да чуят още подробности.
— Джейк… — понечи да каже нещо Бенедикт, но аз му махнах да мълчи.
— И сега я издирвам.
— Защо?
Хвърлих поглед на Бенедикт. Любопитството го измъчваше не по-малко, отколкото полицаите.
— Обичах я — рекох. — Така и не преживях раздялата с нея. И се надявах… Не знам как точно да го кажа. Надявах се на някакво помирение.
Телеско си записа нещо.
— Защо точно сега?
А аз пак се сетих за анонимния имейл:
Обеща ми.
Седнах и придърпах снимката към себе си. Преглътнах с усилие. Раменете на Натали бяха свити. Красивото й лице… Усетих как ми призлява… Лицето й изразяваше ужас. Пръстите ми напипаха лицето й, сякаш исках с докосване да я утеша. Отвратително усещане. Мразех да я виждам толкова уплашена.
— Откъде имате тази снимка? — попитах.
— Няма значение.
— Има, по дяволите! И вие я издирвате, нали? Защо ви е?
Те пак се спогледаха. Телеско кимна.
— Ами да речем — поде бавно Мълхоланд, — че Натали представлява определен интерес за нас.
— Някакви неприятности ли има?
— Не с нас.
— Това пък какво ще рече?
— Вие как го тълкувате? — За пръв път фасадата на Мълхоланд падна и видях в очите му гневен проблясък. — Издирваме я — и грабна фотографията на Ото, — но този и приятелите му също са по петите й. Кой предпочитате да стигне пръв до нея?
Не отлепвах очи от снимката, погледът ми ту се замъгляваше, ту се избистряше, и в този момент установих нещо ново. Напънах се да не мърдам, но и да не променя изражението си. В долния десен ъгъл беше изписано времето, когато са я снимали: 23,47, 24.05… точно преди шест години.
Тоест беше правена само няколко седмици, преди да се запозная с Натали.
— Професор Фишър?
— Нямам представа къде е.
— Но я търсите, така ли?
— Търся я.
— Защо сега?
— Липсва ми — свих рамене.
— Но защо точно сега?
— Можеше и миналата година да стане. Или догодина. Просто сега му е дошло времето.
Но не ми повярваха. Тяхна си работа.
— И успяхте ли да попаднете на някоя следа?