— Не.
— Ние сме в състояние да й помогнем — каза Мълхоланд.
Мълчах.
— Но ако приятелите на Ото стигнат първи до нея…
— За какво ви е притрябвала? Защо, по дяволите, я издирвате, искам да знам?
Те обаче смениха темата.
— Били сте във Върмонт. Двама полицейски служители са установили самоличността ви, а освен това са намерили там и вашия айфон. Какво търсехте във Върмонт?
— Там навремето ходехме.
— Тя в тази ферма ли беше отседнала?
Нещо много се бях разприказвал.
— Запознахме се във Върмонт. И тя сключи брак в тамошната църквичка.
— А как стигна дотам вашият айфон?
— Вероятно го е изгубил — намеси се Бенедикт. — Ще можете ли да ни го върнете, между другото?
— Разбира се. Не би трябвало да представлява проблем.
Мълчание.
— През всичките ли изминали шест години я търсите? — обърнах се към Телеско.
— В началото — да. Но напоследък не толкова усилено.
— И защо не? Нали и вие преди малко тъкмо това ме попитахте: защо точно сега?
Двамата пак се спогледаха. След което Мълхоланд кимна на Телеско:
— Кажи му.
Телеско ме погледна в очите.
— Престанахме да я търсим, тъй като бяхме сигурни, че не е жива.
Не знам защо, но точно този отговор очаквах.
— И кое ви накара да мислите така?
— Това няма никаква връзка с вас. Но разчитаме на вашата помощ.
— Та аз нищо не знам.
— Кажете ни онова, което знаете — изрече Телеско с внезапно втвърден тон, — и ще забравим изобщо за Ото.
Бенедикт:
— Това пък какво ще рече?
— Какво може да рече, според вас? Клиентът ви твърди, че било при самоотбрана.
— Е, и?
— Одеве попитахте за причината на смъртта. Сега ще ви отговоря: пречупен му е бил вратът. Но ще ви кажа и още нещо, от което много ще ви заболи: много рядко се случва нечий врат да е пречупен при самозащита.
— Първо на първо, отричаме да имаме каквото и да било общо със смъртта на този престъпник…
— Не се хабете — възпря го тя с ръка.
— Няма значение — рекох. — Можете да ме заплашвате, колкото си искате. Но това не променя факта, че нищо не знам.
— Ото май не ви повярва, като му го казахте, нали?
Гласът на Боб: „Къде е тя?“.
А Мълхоланд се приведе към мен.
— Толкова ли сте тъп, че да смятате всичко за приключило? Мислите ли, че те вече са ви отписали? Първия път са ви подценили. Но няма да повторят грешката си.
— Кои са тези „те“? — попитах.
— Група сериозни злодеи — отвърна ми. — Засега ви стига това да знаете.
— Не виждам никаква логика — обади се Бенедикт.
— Слушайте ме внимателно — рече Мълхоланд. — Или те ще стигнат първи до Натали, или ние. Избирайте.
— Но аз наистина нищо не знам — повторих за кой ли път.
Което си беше самата истина. Но по-важното беше друго: Мълхоланд ми предлагаше и привидно невероятната последна възможност.
Аз пръв да я намеря.
Двадесет и четвърта глава
Шофираше Бенедикт.
— Няма ли да ме светнеш какво стана преди това?
— Дълга история.
— Но пък и дълъг път ни чака. Та понеже стана дума: къде ще искаш да те оставя?
Хубав въпрос. Нямаше начин да се върна в кампуса. Първо, бях прогонен оттам; и второ, както ми напомниха детективите Мълхоланд и Телеско, там можеха да ме потърсят група много сериозни злодеи. И се запитах Джед и Куки от групата злодеи на Боб и Ото ли са, или по петите ми са две различни групи злодеи. Съмнявах се. Боб и Ото бяха печени професионалисти. Отвличането ми си беше за тях най-обикновено ежедневие. Докато Джед и Куки бяха непохватни аматьори — неуверени, гневни, уплашени. Не знаех как да тълкувам това, но имах чувството, че не е маловажно.
— И аз се чудя.
— В такъв случай ще карам към кампуса, окей? А ти ще ми попълниш знанията за случилото се с теб.
Така и стана. Бенедикт не откъсваше очи от пътя и само от време на време кимваше. Лицето му бе безизразно, ръцете му държаха волана неизменно на десет и на два часа. Когато свърших, мълча в продължение на няколко секунди. А след това:
— Джейк?
— Казвай.
— Остави тая работа.
— Не съм убеден, че ще мога.
— Помисли си само колко души искат да ти светят маслото.