— Поначало никога не съм бил популярна личност.
— Така е. Но си се набутал в някаква отвратителна каша.
— Леле, какви високопарни изрази от един професор по хуманитарните науки.
— Най-сериозно ти го казвам.
Оценявах този факт.
— Що за хора са ония във Върмонт? — попита Бенедикт.
— Стари приятели, да речем. И тъкмо това е най-идиотското. Джед и Куки бяха там още навремето, когато се запознах с Натали.
— А сега искат да те пречукат, така ли?
— Според Джед аз съм замесен в убийството на Тод Сандерсън. Само дето не мога да изчисля на него какво му пука и откъде изобщо е познавал Тод. Не мога да напипам връзката помежду им.
— Връзката между тоя Джед и Тод Сандерсън ли?
— Да.
— Че той, отговорът, е очебиен, не смяташ ли?
— Натали — кимнах.
— Ъхъ.
— Когато за пръв път я видях — казах след кратък размисъл, — Натали седеше тъкмо до този Джед. Помня, че дори ми мина през ум мисълта, че са гаджета.
— В такъв случай излиза, че връзката е налице между трима ви.
— В смисъл?
— Че сте познавали Натали в плътско отношение.
Тезата никак не ми се понрави.
— Не може да се каже със сигурност — рекох неубедено.
— Ще ми позволиш ли да изкажа очевидното?
— Щом се налага.
— Знаеш, че си имам вземане-даване с куп жени — каза Бенедикт. — С риск да се изфукам, ще допълня, че мога да мина и за спец по въпроса.
— Да се изфукаш ли? — направих гримаса.
— Та има жени, които само неприятности могат да ти навлекат. Нали ме разбираш?
— Неприятности, казваш.
— Точно така.
— И сега ще ми заявиш, че Натали е точно този тип жена.
— Ами да. Ти, Джед, Тод — заизрежда Бенедикт. — Не се бъзвай, но аз лично не виждам друго обяснение.
— А именно?
— Че тази твоя Натали е направо изперкала.
Намръщих се. Изминахме известно разстояние.
— Имам една вила, която ползвам за офис — каза Бенедикт. — Вземи да отседнеш там, докато се уталожат нещата.
— Благодаря.
Изминахме още малко път.
— Джейк?
— Казвай.
— Поначало ние, мъжете, вечно хлътваме яко тъкмо по най-изперкалите — обяви Бенедикт. — Това ни е слабост. Все разправяме, че не щем излишни емоции, но накрая точно това се получава.
— Много дълбокомислено, Бенедикт.
— Мога ли само още един въпрос да ти задам?
— Давай.
Стори ми се, че стисна волана по-здраво.
— Ти как точно попадна на некролога на Тод?
— Моля? — извърнах се с лице към него.
— За некролога те питам. Как точно го видя?
Сигурно съм изглеждал много смаян.
— Ами беше на първата страница на университетския уебсайт. Какво точно имаш предвид?
— Нищо. Просто се зачудих.
— Не помниш ли, че ти го казах в кабинета ми. А пък ти одобри идеята ми да отида на погребението. Не си ли спомняш?
— Много добре — каза Бенедикт. — А сега ти давам идеята да зарежеш цялата тая работа.
Не му отговорих. Пътувахме известно време в пълно мълчание. После Бенедикт взе, че го наруши.
— Едно нещо не ми дава мира.
— А именно?
— Как е успяла да те открие полицията в дома на сестрата на Натали?
И аз си бях задал същия въпрос, но чак сега отговорът ме удари в очите.
— Шента.
— Тоест тя знаеше къде си, така ли?
Описах му как й се бях обадил и как, като първия глупак, не се бях отървал от телефона с нерегистрираната сим карта. След като могат да те проследят по регистрирания ти телефон, какво им пречи да те спипат и по нерегистриран такъв, по номера на симкартата, който се е появил на дисплея на Шента? Апаратът все още ми беше в джоба и се запитах дали да не го изхвърля през прозореца на колата. Късно е. Пък и полицията вече беше най-малката ми грижа.
След като ректорът Трип ме помоли да изляза в отпуск, бях си подготвил един куфар и заедно с лаптопа ги бях оставил в кабинета си в „Кларк Хаус“. И се чудех дали пък някой, хей така, не държи под око квартирата ми и кабинета ми в кампуса. Сигурно пресилвах нещата, ама може ли да знае човек. Бенедикт предложи да паркираме доста далеч оттам. Огледахме се за някакви необичайни признаци. Всичко изглеждаше нормално.