По-добре щеше да е да поема аз инициативата. Нали все това повтарям на студентите ми.
Шосе 95 в Кънектикът и Ню Йорк е на практика поредица от строителни обекти, представящи се за междущатска магистрала. И все пак успях да развия доста добра средна скорост. Погребалното бюро „Франклин“ се намира на булевард „Нордън“ в квартала Флъшинг, в Куинс. По неизвестна за мен причина обаче снимката на уебсайта им изобразява многообичания мост Боу в Сентръл Парк — място, където се женят влюбените в почти всяка романтична комедия, чието действие се развива в Манхатън. Отговорът защо нямат вместо това снимки на собственото си погребално бюро ми се изясни едва след като спрях отпреде му.
И на това ако му викат място за вечен покой!
По първоначален проект строената към 1978 г. сграда, в която се намираше погребалното бюро „Франклин“, изглежда, е трябвало да помещава два зъболекарски кабинета и евентуално приемна на специалист протолог. Мазилката й жълтееше като зъби на пушач. Забелязал съм, че по своята организация сватбите, партитата и други видове празненства обикновено отразяват характера на виновниците. При погребенията това се наблюдава изключително рядко. Смъртта прави всички ни равни до такава степен, че всички погребения, с изключение на онези във филмите, в крайна сметка си приличат като две капки вода: безцветни, с повтарящи се слова, формули и ритуали и не предлагащи почти никаква утеха и облекчение.
Дотук добре. Ами оттук нататък? Не можех току-така да се намъкна. Ами ако и Боб присъства? Можех да се придържам към най-задните редове, но хора с моя ръст не се сливат лесно с тълпите. Някакъв мъж в черен костюм насочваше пристигащите къде да паркират. Спрях пред него и му се усмихнах така, сякаш отивах на погребение, каквото и да значи това.
— За кое погребение сте? На Деверо или Джонсън? — попита ме мъжът.
А аз, притежавайки мисъл като бръснач, веднага му отговорих:
— На Джонсън.
— Паркирайте вляво, ако обичате.
Влязох в просторния незастроен парцел. Както виждах, погребението на Джонсън се провеждаше в близост до самия главен вход. А зад погребалното бюро бяха вдигнали тента за погребението на Деверо. Намерих си свободно място за паркиране в десния ъгъл. Влязох на заден ход, така че имах прекрасен изглед към тентата на Деверо. Ако случайно ме забележеше някой от опечалените на Джонсън или служител на погребалното бюро „Франклин“, винаги можех да се престоря на разстроен близък, който има нужда от кратко усамотение.
Сетих се и за предишното погребение, на което бях присъствал само преди шест дни в бялото параклисче в Палмето Блъф. И ако носех със себе си линията на времето, щях да отбележа разликата от шест години между сватбата в единия параклис и погребението в другия. Шест години. Колко ли бяха дните през това време, в които да не се бях сещал по някакъв повод за Натали? Изчислих, че отговорът е „нула“.
По-важният въпрос за момента обаче гласеше: а за нея как са минали тези шест години?
Пред тентата спря стреч-лимузина. Още един странен ритуал, свързан със смъртта. В коли, олицетворяващи лукс и излишък, се возим единствено тогава, когато скърбим за някой починал близък. Но пък имали по-подходящ момент от този? До колата се приближиха двама в черни костюми и отвориха едновременно вратите й, сякаш пред тях беше постлан червен килим. Подадоха ръка на слизащата стройна жена на към тридесет и пет, която водеше със себе си дългокосо шест-седемгодишно момченце. Малкият носеше черен костюм, което ми се стори на границата на неприличното. Едно малко момче никога не бива да се облича в черен костюм.
Появилата ми се в този миг мисъл беше повече от очевидна: Ото сигурно е бил семеен. Имал си е стройна жена, с която е споделял мечти и постеля. Може да е имал и дългокосо синче, което го е обожавало и с което е ритал топка в двора. От лимузината наизлизаха и други хора. Възрастна жена ридаеше, притиснала смачкана на топка носна кърпа към носа си. Двойка на тридесет и нещо годишна възраст буквално я пренесе до тентата. Майката на Ото, предполагам, с негов брат и негова сестра. Семейството оформи редица за приемане на съболезнования пред самата тента. Ръкуваха се с опечалените, а мъката им личеше и по стойките, и по физиономиите. Момченцето имаше изгубен, объркан и уплашен вид, сякаш някой го беше издебнал и изтресъл с юмрук в корема.