А този някой бях аз.
Седях, без да мръдна. Бях си представял Ото като някаква самостоятелна единица. А убийството му възприемах като изключително лична трагедия, като края на един изолиран човешки живот. Никой на този свят обаче не е истински изолиран. Смъртта генерира вълнички и ехо.
Но колкото и тежко да ми беше да наблюдавам резултата от собствените си действия, това не променяше факта, че въпросните ми действия бяха напълно оправдани. Затова поизправих гръбнака си и взех да следя по-изкъсо опечалените. Преди да дойда, си бях представял, че редицата им ще наподобява кастинг за статисти в телевизионния сериал „Семейство Сопрано“. Вярно е, и такива се виждаха, но общо взето тълпата беше доста пъстра. Ръкуваха се с роднините на покойника, прегръщаха ги, целуваха ги. Някои задържаха доста дълго прегръдките. Други се ограничаваха с леко потупване по гърба и бързо изсулване. По едно време нарочената от мен за майка на Ото насмалко да припадне, но двама от мъжете я подхванаха.
Убил бях сина й. Мисълта беше хем очебийна, хем сюрреалистична.
Пристигна втора стреч-лимузина и спря пред самото начало на редицата родственици. За миг всички сякаш се смразиха. Двама с фигури на защитници от отбор по американски футбол отвориха задните врати. Отвътре се показа висок, кльощав мъж със зализани коси. И видях как из тълпата се понесе шепот. Мъжът беше на седемдесет и кусур години и ми се струваше смътно познат, но не се сещах кой е. И не застана на опашката, ами тя се раздвои пред него, така както Червено море се разтворило пред Моисей. Мустачките му бяха тънки-тънки, сякаш нарисувани с молив. Докато се приближаваше, семейството приемаше ръкостискания и поздравления.
Който и да беше този човек, явно беше много важна личност.
Слабият мъж с тънките мустачки се спря пред всеки отделен член на семейството и се ръкува с него. А един — който го бях нарочил за шурей на Ото — чак се смъкна на едно коляно. Слабият завъртя леко глава, а онзи веднага се изправи с виновен вид. Един от футболните защитници се движеше на крачка пред слабия, а другият — на крачка подире му. Никой не тръгна след тях да изказва съболезнования на семейството.
След като се ръкува и с майката на Ото — последната в редицата, слабият мъж се завъртя и пое обратно към лимузината си. Един от защитниците му отвори задната врата. Слабият се намести. Вратата се затвори. Единият футболен защитник подкара автомобила. Другият седна на седалката до него. Изкараха стреч-лимузината на заден ход. Никой не помръдна, докато слабият не си замина.
Тълпата остана неподвижна цяла минута след заминаването му. Видях как една от жените се прекръсти. После подновиха поднасянията на съболезнованията. Седях и се напъвах да се сетя кой беше слабият мъж и доколко присъствието му беше от значение. Майката на Ото пак се разрида.
И както я гледах, коленете й поддадоха. Свлече се в обятията на някакъв мъж и продължи да плаче върху гърдите му. А аз замръзнах намясто. Онзи й помогна да се изправи и я остави да се нареве. Виждах как я галеше по гърба и й говори утешително. Тя дълго се задържа в обятията му. А мъжът стоеше и чакаше с безкрайно търпение.
Беше Боб.
Макар да бях на не по-малко от сто метра от тях, за всеки случай се свлякох на седалката. Сърцето ми се разбумтя. Поех дълбоко въздух и се осмелих да погледна отново. Боб много нежно отделяше майката на Ото от себе си. Накрая й се усмихна и се отправи към групата мъже на по-малко от десет метра от него.
Те бяха петима на брой. Един извади пакет цигари. Всички си взеха по една, освен Боб. Стана ми едва ли не приятно, че моят гангстер се грижи поне малко за здравето си. Извадих телефона си, открих как се включва фотоапаратът му и приближих с вариото лицето на Боб. Щракнах му четири кадъра.
Дотук добре. А после?
Ще изчакам тук да тръгне погребалната процесия, а след погребението ще проследя Боб до дома му.
А след това?
И аз не знаех. Ама наистина. Целта ми щеше да е да установя истинското му име и самоличност, а оттам — евентуално и причината, заради която се интересува от Натали. Той несъмнено беше старшият от двамата. Което ще рече, че трябва да са му известни причините, нали така? Освен това ще видя в коя кола се качва и ще й запиша номера. А оттам и Шента ще може да установи истинското му име, независимо че вече й нямах пълно доверие, а допусках и възможността Боб да е дошъл на погребението с колата на някой от приятелите му пушачи.
Четирима се отделиха от групата и влязоха вътре, а Боб остана навън само с единия. Онзи беше по-млад, а костюмът му беше толкова лъскав, сякаш беше пристигнал от дискотеката. Стори ми се, че Боб почна да дава някакви нареждания на Лъскавия, понеже Лъскавия не преставаше да кима. След като Боб се изказа, влезе в погребалното бюро. Но Лъскавия остана отвън. И със силно преувеличена пичовска походка, взета сякаш назаем от мултипликационен филм, се отправи към блестящ бял кадилак ескалейд.