Прехапах долната си устна, мъчейки се да реша какво да предприема. Погребението щеше да трае поне още половин до един час. Нямаше какво повече да правя тук. По-добре беше да проследя Лъскавия и да видя докъде ще стигна.
Запалих двигателя и го последвах по булевард „Нордън“. Доста странно се чувствах от това, че „преследвах нарушител“, но явно този ден беше писано да ми се случат куп странни неща. Нямах представа каква дистанция трябва да пазя от кадилака. Дали ще забележи, че го следя? Съмнявах се, при все че карах с масачузетски номера в щата Ню Йорк. Той сви надясно по булевард „Франсис Луис“. Следвах го през две коли. Дявол. Все едно бях като онези телевизионни детективи Старски и Хъч. Или поне като единия от тях.
Когато съм притеснен, си разправям какви ли не тъпи шеги.
Лъскавия спря пред цветарски мегамагазин „Глоубъл Гардън“. Браво бе, рекох си. Поръчал е венци за погребението на Ото. И това е не по-малко смешно по отношение на погребенията: всички са в черно, но умират да украсят обстановката с пъстри цветя. Магазинът обаче се оказа затворен. Не знаех как да тълкувам този факт, затова реших да го оставя временно неразтълкуван. При което Лъскавия мина с колата отзад. Поех подире му и аз, само че спрях отстрани, и то — на значително разстояние. Лъскавия се измъкна от шофьорската седалка на кадилака и наперено се отправи към задния вход. Явно силно си падаше по наперените походки. Не ми се щеше да си съставям предварително мнение за него, без лично да го познавам, но ако съдех по компанията, в която се движи, гланца на костюмчето и позьорските стойки, подозирах, че Лъскавия е от ония, които днешните студенти определят формално като „смотльовци“. Той почука на задната врата с пръстена на малкото си пръстче и зачака, пружинирайки на нозе като боксьор по време на представянето му на публиката. Помислих си, че пружинирането е само за фасон. Оказа се, че не е.
Отвори му някакъв младеж — като нищо можеше да е някой мой студент — с яркозелена фирмена престилка и обърната с козирката назад бейзболна шапка с надпис „Бруклин Нетс“, а щом се показа, Лъскавия му изтресе един внезапен юмрук в лицето.
Ама и аз на какво се нахендрих.
Шапката отхвръкна и падна на земята. След нея се свлече и младежът, хванал се за носа. Лъскавия го грабна за перчема. Приведе се толкова близо, че се уплаших да не му отхапе вероятно счупения нос, и взе нещо да му крещи. По едно време направи крачка назад и изрита младежа в ребрата. Онзи се заогъва напред-назад от болката.
Окей. Стига вече!
Отворих вратата на моята кола, понесен на крилете на някаква опасна смеска от страх и инстинкт. Страхът се поддава на контрол. Това поне бях научил през няколкогодишния ми стаж като охранител. Няма човек с поне капчица човечност, който да не изпитва страх при физически сблъсък. Така сме устроени. Номерът обаче е да впрегнеш страха в своя полза и да не му позволиш да те парализира или да ти отнеме от силата. В този смисъл, колкото повече опит имаш, толкова по-добре.
— Стой! — изкрещях, след което, вече по силата на инстинкта, добавих: — Полиция!
Лъскавия се извърна към гласа ми.
Извадих от джоба си портфейла и го разтворих. Не, нямам в него метална значка на полицейски служител, но разчитах, че поради отдалечеността си оня няма да се усети. Затова пък щеше да се впечатли от самоувереността ми. Наложих си да се държа твърдо, спокойно.
Младежът се ската по посока на вратата. Грабна в движение шапката, нахлупи я с козирката назад и се шмугна в сградата. За мен това нямаше значение. Затворих портфейла си и тръгнах към Лъскавия. Но и той, изглежда, притежаваше известен опит. Защото не побягна. Нито придоби вида на виновен човек. Не се и опита да се обяснява. Просто ме изчака най-търпеливо да се приближа.
— Само един въпрос ще ти задам — рекох. — Отговориш ли ми, ще забравим за това тук.
— За кое? — полюбопитства Лъскавия. И се нахили със ситни зъбки, приличащи на дражета „тик-так“. — За теб не знам, но аз лично нищо не виждам за забравяне.
В ръката ми се появи айфонът с най-ясното от изображенията на Боб, с които разполагах.