— Тоя кой е?
Лъскавия му хвърли един поглед, после пак се нахили.
— Я да ти видя значката.
Оо! Дотук с впечатляващата самоувереност.
— Само ми кажи…
— Ма ти не си никакво ченге, бе — оцени веселото в ситуацията Лъскавия. — Знаеш ли по какво те излових?
Не му отвърнах. Вратата се отвори съвсем леко. Забелязах как младежът наднича през процепа. Срещна погледа ми и ми кимна в знак на благодарност.
— Щото ако беше ченге, щеше да го познаваш.
— Добре де, кажи ми само името и…
Лъскавия посегна към джоба си. Може би се канеше да извади пищов. Или да измъкне кама. Или да си послужи с носна кърпа. Нямах представа. Не го и попитах. А и комай ми беше все едно.
Беше ми писнало.
Без да му кажа дума или да го предупредя по друг начин, забих с все сила юмрука си в носа му. Чух как изхрущя костта, все едно бях настъпил майски бръмбар. По лицето му потече кръв. Дори през тесния процеп видях как младежът зад вратата се захили доволно.
— Какво, по…
Вкарах му втори прав удар, право по вече категорично натрошения нос.
— Кой е тоя? Как се казва?
Лъскавия гушна с длан носа си, сякаш беше умиращо птиченце, което искаше да спаси. Нанесох му подсичащ ритник. При което той рухна почти точно там, където беше лежал младежът преди по-малко от минута. Зад него процепът във вратата се скри. Явно младежът не желаеше да има нищо общо със ставащото. И беше прав за себе си. Кръвта мърляше обилно костюма на моя човек. Но бях сигурен, че ще може да я обърше до капка, все едно се е стекла върху найлон. Приведох се над него с готов за нов удар пестник.
— Казвай кой е?
— Ох, ама и ти направо се пиши умрял — успя да изгъгне Лъскавия с нещо като страхопочитание в гласа си.
Думите му ме повъзпряха.
— Да чуя кой е!
И му показах наново юмрука. А той вдигна ръка в жалък жест на самоотбрана. Ако исках да му нанеса нов удар, като нищо щях да мина през дланта му.
— Окей, окей — рече. — Дани Зукър. С него си имаш работа, мой човек. Дани Зукър се казва.
За разлика от Ото, Боб не ми се беше представил с истинското си име.
— А ти си направо за гробищата, брато.
— Чух те още първия път — срязах го, но и самият аз усетих страха в тона ми.
— Дани не прощава. Направо си за отписване. Схващаш ли какво ти редя, брато? Знаеш ли какъв си ти?
— Да, чух. Жив умрял съм. Обърни се по корем. Положи дясната си буза върху асфалта.
— Ама защо?
Пак вдигнах юмрук. Оня легна по корем и положи погрешната буза на земята. Направих му забележка. Извърна глава на другата страна. А аз издърпах портфейла от задния му джоб.
— Ти какво сега? Обираш ли ме?
— Мълчи!
Проверих личната му карта и прочетох на глас името му:
— Едуард Лок, тъдявашен — от Флъшинг, Ню Йорк.
— Е, та?
— Вече знам името ти. И адреса ти. На тая игра и двама могат да играят.
При което той се подхили.
— Кое му е смешното?
— Няма по-добър играч от Дани Зукър.
— Ти да не смяташ да му разправиш за кратката ни препирня? — рекох и пуснах портфейла му на тротоара.
— За кое?
— За това, което ти се случи.
Усмивката му пролича и през кръвта.
— В мига, в който изчезнеш, брат ми. Защо? Искаш още малко да ме позаплашваш ли?
— О, хич даже. И ще е хубаво да му разправиш — рекох с възможно най-спокойния си тон. — Само че не знам той как ще го възприеме.
— Кое как да възприеме? — сбърчи вежди оня, както си беше с лице върху асфалта.
— Ами това, че ти, Едуард Лок, си бил повален от някой си, дето дори не го познаваш. При което оня ти е натрошил носа, омърлял ти е костюмчето и е щял да те допребие, ако не си го умилостивил. А как си го умилостивил? Като си пропял като пиленце.
— Какво?
— Ами ти предаде Дани Зукър още след първите два удара.
— Глупости! Ни най-малко…
— Още след втория удар ми каза как се казва. Как мислиш: Дани дали ще се впечатли от това? Ти, доколкото усещам, добре го познаваш. Как смяташ, че ще реагира, като разбере как си го издал?
— Не съм го издавал!
— Е, дано и той е на същото мнение.
Мълчание.
— Както решиш — рекох. — Но лично аз ти препоръчвам да си траеш. Така Дани няма нищо да научи. Как си го изложил. Как някой те е пребил. Как си го издал само след два удара.